В ролите : Юрий Никулин, Александър Демяненко, Наталия Варлей, Владимир Етуш, Евгений Моргунов и др.
Държава : СССР
Година : 1967
Резюме : Ексцентрична комедия с отвличания и преследвания. В центъра на събитията е Шурик - добър и наивен младеж, изучаващ старинните обичаи на Кавказ. Шурик се влюбва в девойка, която е "красавица, комсомолка и спортистка". Тази негова първа и плаха любов е причината често да попада в трудни ситуации. Защото някои искат да оженят момичето за важен чиновник…

Серийната съблазнителка Бриджит Бардо пленяваше кинозрителите в началото на 50-те години на миналия век, превръщайки се от сладко момиченце в моделските си фотосесии в сексбогиня във филмите си.Но славата я тласнала към дълбока депресия, четири опита за самоубийство, четири брака, над 100 любовници, включително жени, и нежелана бременност с последвало трудно раждане. Родена в заможно парижко семейство на 28 септември 1934 г., тя живяла в елегантния 16-и район на Париж, близо до Айфеловата кула. Семейството прекарвало уикендите си във вилата си западно от Париж, в Лувсиен, зимните ваканции - във Френските Алпи, а летните - в Сен Тропе, на Френската Ривиера.

"Бри", както я наричали родителите й, била записана на уроци по балет от майка си Мари-Жан, както и на курсове за модели. По онова време се смятало, че тя притежава идеалната височина и нямала проблеми с теглото. Бри се появява на корицата на списание Elle през май 1949 г. в първия си моден ангажимент, облечена в по-младежка версия на дрехите на приятелките на майка й. Образът й на сладко момиченце се развива след първите й дни в модния бизнес, когато среща Роже Вадим, асистент на режисьора Марк Алегре, открил най-големите звезди на френското кино през 30-те години на м.в. Вадим бил изпратен от шефа си да види 16-годишното момиче във връзка с проект за нов филм. Бардо не получава ролята, но двамата с Вадим мигновено се влюбват лудо. Двамата започнали да се срещат тайно, а по-късно и явно против волята на родителите й, които заплашили да я изпратят в Англия. Те омекнали едва когато Бардо опитала за първи, но не за последен път да се самоубие, но били категорични, че двамата не могат да се оженят, докато тя не навърши 18. Депресирана от мисълта, че няма да вижда любимия си, Бриджит сложила главата си във фурната и се изгорила, но родителите й я открили навреме. Сватбата й с Вадим е в Париж на 21 декември 1952 г. и това е последният път, в който Бардо се появява в консервативно облекло.

След четири години в киното Бриджит снима десетина филми, които са забелязани благодарение на нейната красота и сексапил. Първият филм на Вадим като режисьор - "И бог създаде жената" от декември 1965 г. с участието на съпругата му и звездата Жан-Луи Трентинян, променя всичко. Той постига светкавичен успех, а актьорите се сдобиват с международна известност. Филмът слага край на брака на Бардо с Вадим, след като тя се влюбва в Трентинян. Четири години след бляскавата си сватба в катедралата "Нотър дам" в Париж Вадим и Бардо се развеждат.

Бардо била лудо влюбена в Трентинян, който също се развел със съпругата си. Двамата живели заедно две години, но след това фриволната сексбогиня започнала връзка с певеца Жилбер Беко, който бил женен. Изневерите станали нещо обичайно в живота й и тя винаги първа си тръгвала от дадена връзка. Самата Бардо признава, че имала над 100 любовници, някои от които жени. Жак Шарие е вторият й съпруг и баща на детето й. Тя не искала бременността, но родителите на Шарие я убедили да запази детето. Раждането у дома било трудно. Бардо така и не създава близка връзка със сина си Никола, роден през януари 1960 г., и Шарие поема попечителството върху детето. На 26-ия си рожден ден Бриджит отново опитала да се самоубие, като погълнала цяло шишенце с приспивателни и разрязала китките си във вилата си в Ница. "Не съм създадена да бъда майка. Зная, че е ужасно да признавам това, но не съм достатъчно зряла, за да се грижа за дете", споделя Бардо няколко години по-късно. Бриджит отново е тласната към депресия от същите медии, които постоянно я възхваляват. Тя мразела ордите от репортери, които я следвали по петите и я разкривали безмилостно. Нейната красота достига зенита си през 60-те години и филмовата й кариера рухва в края на десетилетието. Бардо има връзки с колегата си Уорън Бийти, музикантите Серж Гейнсбур, Нино Ферер, Баб Загури, преди да се омъжи за третия си съпруг, германският милионер и плейбой Гюнтер Закс в Лас Вегас. Закс спечелил сърцето й, като обсипал дома й в Сен Тропе с рози, пуснати от самолет.

Бардо започва певческа кариера в началото на 60-те години. Между 1962 и 1982 г. тя записва
около 70 песни. Бриджит напуска киното през 1973 г., "за да не се случи така, че киното да я напусне. Това е много типично за Бардо, да поема инициативата и продължава напред", разкрива биографичната й книга. Самотна и нещастна през 40-те си години, тя се омъжва за четвъртия си съпруг Бернар д-Ормал през 1992. Бизнесменът е бивш съветник на крайнодесния Национален фронт. Прямата актриса е глобявана заради расистки коментари срещу мюсюлманите.

Бардо винаги е отказвала да прави упражнения или да използва пластична хирургия, за разлика от връстничките си Джейн Фонда и София Лорен. "В напреднала възраст Бардо отново е предизвикателство за доминиращите обществени норми, този път за тези, които принуждават жените, най-вече филмовите звезди, да не признават възрастта си колкото се може по-дълго", се казва в биографичната книга.

Актрисата страда от артрит и използва бастун, но няма да се подложи на операция за смяна на бедрена кост. "Вече не мога да ходя, не мога да плувам. Но съм късметлийка, като виждам колко страдат животните. Изведнъж откривам, че няма от какво да се оплаквам", казва Бардо.
blitz.bg

Режисьор : Мариана Евстатиева-Биолчева
В ролите : Нешо Топалов, Стела Рачева, Стоян Стоев, Велко Кънев, Ивайло Герасков, Асен Миланов, Добринка Станчева, Таня Масалитинова, Константин Коцев, Павел Поппандов, Георги Мамалев, Кирил Господинов, Димитър Манчев, Иван Янчев и др.

Година : 1989
Резюме : По едноименния роман на Братя Мормареви.

Четири деца в ролята на квартални детективи с въображение...
Първите години след 9.IХ.1944г. Извършен е обир в дома на индустриалеца Карагьозов, откраднати са 300 наполеона. На оглед в дома пристигат следователите Христо Шопов и Божан Митков. Привлечени от необичайното събитие идват и съседските момчета - Илко, Лазар и Борко. Децата са заети със събиране на гумени отпадъци за училището с надеждата да спечелят наградата - радиоапарат. Следейки Карагьозов, те попадат на старателно укритите гуми на колата му, която той иска да спаси от реквизиция. Зарадвани, момчетата прибират гумите. Междувременно, от евакуация се завръща техния приятел Нешо.

Хумористите Мор и Мар (Мориц Йомтов (1921-1992) и Марко Стойчев (1931-2006)) и днес са явление необичайно за българската културата - “биологическо и смехотворящо”, по думите на техния кръстник Анжел Вагенщайн. “Във всеки случай не сме братя, скрихме се зад този псевдоним... когато бяхме по-млади, по-амбициозни и предпочитахме да се смеем на другите, вместо те да се смеят на нас”, шегува се с мотивите на тандема Стойчев.
 Родени във Варна с разлика от десетилетие, двамата се срещат в София. Мориц завършва Американския колеж, учи биохимия и става професор, но съчетава сериозната наука с журналистика и писане на сценарии. Марко се дипломира в английска филология в СУ и работи като редактор в БНР, БНТ, избран е за главен секретар на Съюза на филмовите дейци в началото на демокрацията. Професорът е бил в ръководството на Федерацията на европейските биохимични дружества, съавторът му - в Световната асоциация за детско кино. Срещат се в радиото, където Стойчев е главен редактор в "Хумор и забава", а Йомтов - журналист в "Предавания за чужбина". Така, през 50-те, се ражда творческият тандем, разсмивал възрастни и деца от няколко поколения. Може би защото двамата никога не пренебрегват изпитаното правило: "Най-лесният начин да станеш смешен е да се вземеш насериозно." Първите им съвместни работи са фейлетони в "Стършел". Дебютът им на екран е с комедията "Старинната монета", копродукция с германската ДЕФА. Следват сценарии за филми за всякакви възрасти: "Таралежите се раждат без бодли", "С деца на море", "Войната на таралежите", "Изпити по никое време", "Мъже без мустаци", "Двойникът", "Сиромашко лято", "Васко да Гама от с. Рупча". Сценариите стават книги, книгите - сценарии. Мор и Мар са усмихнати работохолици, за тях писането е радост и забава. "Не мога да не съчувствам на онези, които си мразят работата", казва Стойчев. Затова и тя им се отплаща. Двамата умуват над сюжетите в кухничката на Йомтов на столичната ул. "Шипка". Говорят дълго, а щом постигнат консенсус за реплики и действие, изливат го върху белия лист. Обикновено Марко е зад машината. "Не мога да мисля, ако не е пред мене", обяснява той в интервюта.Не смятали да пишат за деца. "Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Дълго време се опитвахме да намерим ъгъла, от който смешното изпъква най-ясно. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна", пишат те. Днес детските им филми и книги са част от родната класика в киното и литературата. А артистичният им псевдоним е име на детски градини и ясли. "Ако Господ живееше на земята, хората щяха да му изпочупят прозорците", шегува се приживе Мориц. "Търсих го след смъртта ти, няма го, иначе щях да свърша тази работа", праща му "писмо в отвъдното" след време Марко. Йомтов си отива от тоя свят през 1992-ра, докато е на лечение в Израел. Стойчев го последва 14 години по-късно - през 2006-а, след като публикува и неща, замислени от двамата преди години. По зла ирония на съдбата диагнозата и на двамата е рак на белите дробове. След смъртта на съавтора си Стойчев работи над сценарий по "Бай Ганьо", на екран излиза със заглавие "Бай Ганьо тръгва из Европа". "Година и половина баща ми буквално живя с Алеко, за да му влезе, както той обичаше да казва, в обувките и да не проличи, че става дума за "друга опера" - за драматургия", спомня си синът на Мар от Мормареви - социологът Кънчо Стойчев. Киното е най-масовото изкуство, в смисъл че най-масово хората се изказват по въпросите на киното", шегуват се някога "братята".Някои от принципите на тандема Мормареви:
* Винаги сме на страната на по-слабите
* Истинската сатира осмива слабостите на по-силния
* Никога не упрекваме режисьорите
* Дълго мислим на глас
* Децата не обичат никакво вдетиняване, то е характерно за възрастните
* Съвест е тая част от душата, която се разтваря в алкохол
* Прозявката е ням вик
* Истински умен е този, който мисли всичко, което казва, без да казва всичко, което мисли
* Ако пикаеш в обувките си, няма да ти е топло дълго време                                                                 Източник: trud.bg

Сред малкото американски сериали, излъчени у нас по времето на комунистическото управление, се откроява великолепната екранизация по романа на Ъруин Шоу „Богат беден“. В него е разказва майсторски и изключително увлекателно драматичната история на едно емигрантско семейство в САЩ от края на Втората световна война до началото на 60-те години. Вниманието му е фокусирано върху житейските перипетии на двама братя с коренно различни съдби. Благоразумният и прилежен Руди (акт. Питър Строс) преуспява с цената на непосилни жертви, а буйният и непокорен Том (акт. Ник Нолти) се разплаща за безбройните си грешки в непрестанна борба с другите. След смъртта на бащата пътищата им окончателно се разделят: Руди започва стремителния си възход в бизнеса и политиката, докато Том бере плодовете на неуспешната си кариера на боксьор, заричайки се да не допусне и синът му да направи същия избор.
Лутайки се между бедността и богатството, любовта и омразата, алчността и честолюбието, героите, пресъздадени превъзхоходно от Ник Нолти и Питър Строс се борят за своето място под слънцето в тази чудесна притча за съвременната цивилизация.

Точно преди 10 години БНТ излъчи „Богат, беден“ повторно. А неотдавна известният телевизионен журналист Димитри Иванов сподели във в. „Сега“, че когато в България е показван този сериал, в телевизията пристигали многобройни писма от зрители, молещи да бъде излъчено интервю с Ник Нолти (изпълнителя на ролята на Том), но имало и такива, които настоявали за разговор в ефира с Том Джордаш (измисления герой в романа), но не и с писателя, по чиято книга е създаден сценарият на популярната телевизионна тв-поредица. Впрочем, подобни желания имат милиони зрители навсякъде по света, където е излъчван „Богат, беден“. „От това не трябва да правим изводи единствено за равнището на масовия зрител. Бестселъровият успех е винаги един касов триумф и понякога едно авторово поражение“, - обобщава Димитри Иванов.
Самият Ник Нолти също разказа неотдавна в интервю за телевизия HBО по повод българската премиера на сериала „Шанс“, че в продължение на години хората са го възприемали само като героя му от „Богат, беден“. „Не, не си Ник, а Томи Джордаш и ще седнеш на тази маса”, му казвали те всеки път, когато ходел в Южна Франция, например.
В интерес на истината, на младини Ник Нолти не се различава особено от героя си в „Богат, беден“ и се прославя като едно от най-лошите момчета на Холивуд – както заради бунтарския си нрав, така и заради слабостта към запоите.

НИК НОЛТИ, чието истинско име е Никълъс Кинг Нолти, е роден в Омаха, Небраска, на 8 февруари 1941 г. Завършва гимназия в родния си град и понеже отрано се изявява като спортист, го приемат в университета на Аризона със специална футболна стипендия. Но независимо от спортния си талант, много скоро е изключен, защото не проява особен афинитет към ученето. Тогава заминава за Пасадена, където се насочва към актьорското изкуство.
Цели 14 години играе на сцената, преди да се прочуе с ролята си в сериала „Богат, беден“ през 1976 г.
Две години по-късно дебютира и на големия екран във филма „Дълбината“ на режисьора Питър Йейтс.
Впоследствие създава цяла галерия от пълнокръвни образи, разкриващи широкия диапазон на таланта му. Такива са например, вечно дрогираният ветеран от войната във Виетнам във филма на Карел Райц „Кой ще спре дъжда“ (1978), разочарованият герой от спортната драма на Тед Кочеф „Северен Далас 40“ и сърдитият Нийл Касиди от „Сърдечен пулс“ (1980).
А в комедийния екшън „48 часа“ (1982) Нолти играе твърдоглав полицай, намерил идеалния си партньор в лицето на чернокож нехранимайко (акт. Еди Мърфи). Няколко години по-късно двамата участват в продължението на този зрителски хит, озаглавено „Още 48 часа“. През 80-те години Ник Нолти създава най-ярките си образи на големия екран - легендарния Док от „Улица „Консервна“ (1982), храбрия фоторепортер от „Под огъня“ (1983), наглия скитник от комедията на Пол Мазурски „Паника в Бевърли хилс“ (1986), затворника-писател от „Плевели“ (1987).
И през следващото десетилетие продължава да се снима под режисурата на знаменити режисьори, като Сидни Лъмет („Q & A“), Мартин Скорсезе („Нос Страх“), Барбра Стрейзанд („Принцът на приливите“). За ролята си в последния филм получава и първата си номинация за „Оскар". Партнират все великолепни актриси, като Сюзан Сарандън („Лоренцо“), Джулия Робъртс („Обичам неприятностите“), Шарън Стоун („Симпатико“) и др.
В „Джеферсън в Париж“ (1995) пресъздава образа на един от най-популярните американски президенти, а за участието си в „Страдание“ (Affliction, 1997)) на Пол Шрайдър е номиниран повторно за „Оскар“. Следват запомнящи се роли в „Закуска за шампиони“ по Кърт Вонегът, „Тънка червена линия“ - по Джеймс Джонс...  Сред по-новите филми с Ник Нолти се открояват „Хълк“ (2003), „Хотел „Руанда“ (2004), „Мирният воин“ (2006) и др. За изпълнението си в излезлия миналата година „Бойна кръв“ (Warrior) е номиниран за трети път за „Оскар“ – този път за най-добра поддържаща роля. В продължение на години Ник Нолти има сериозни проблеми с алкохола. През септември 2002 г. дори го арестуват за шофиране в нетрезво състояние. Резултатите от теста показват употреба на наркотици. Осъден е на 3 години изпитателен срок и забрана за употреба на алкохол и наркотици с проследяващи тестове.
Има три неуспешни брака и един син от последната си съпруга, с която се разделя през 1994 г. Живее в Малибу, Калифорния. „Направих много грешки и не се отказвам от тях. Понякога това е единственият начин да се научиш“, - признава чистосърдечно големият актьор.
ПИТЪР СТРОС се прославя със своите роли предимно във филми за телевизията, сред които се откроява „The Jericho Mile“ (1979), за който получава „Eми” за най-добро изпълнение на главна роля в минисериал. С още номинации за най-престижната телевизионна награда е отбелязана актьорската му работа в „Богат, беден” (1976) и „Maсада” (1981). Номиниран е общо пет пъти и за „Златен глобус”.
Роден е на 20 февруари 1947 г. в Кротън на Хъдсън (Croton-on-Hudson), щата Ню Йорк, където от малък се увлича по театъра, благодарение на местния международен Шекспиров фестивал. Като ученик в гимназията прекарва летните си ваканции с театралната трупа „Поконо” в Пенсилвания или с „Оегънкуит” в Мейн. През 1969 г. завършва Северозападния университет в Ню Йорк, твърдо решен да стане актьор.Дебютира на „Бродуей” през 1981 г. в пиесата на Том Грифин „Einstein and the Polar Bear". Сред по-значимите му роли на театралната сцена са тези в „The Dance Next Door”, „The Mind with the Dirty Man”, както и в „The Trial of the Catonsville Nine”, играни в Лос Анджелис и Балтимор.
От ролите му за големия екран се откроява тази във филма „Синият войник” (1970) на Ралф Нелсън, в който негова партньорка е Кандис Берген. Запомнящи са също изпълненията му в „Последният магнат” (1976), „Tайната на Н.И.М.Х“ (1982), „Космически ловец: Приключения в Забранената зона” (1983), „За нула време“ (1995) и др. Последната му роля (засега) в киното е тази на американския президент в продължението на екшъна „Трите хикса 2” на режисьора Лий Тамахори.Питър Строс определено е по-известен като телевизионна звезда, благодарение на участията с много тв-филми и сериали, сред които най-популярни са изпълненията му в „Нежна е нощта“ (1985), „Каин и Авел“ (1985), „Братството на розата“ (1989), „Любовни сезони” (1999), „Жана Д’Арк“ (1999) и, разбира се, „Богат, беден” (1976-1977).
И той като Ник Нолти има три брака, последният от които е с актрисата Рейчъл Тикотен, с която живее от 14 години в Оджаи, Калифорния, където се занимава с отлеждане на цитрусови плодове. Изявява се с успех и като кинопродуцент.
Източник:Вестник "ТВ Сага" от 13.09.2012 

По времето на социализма у нас се снимат не малко игрални и серийни филми предназначени за подрастващото поколение. Всички си спомняме с умиление сериалите „Войната на таралежите“, „Неочаквана ваканция“ и „Васко да Гама от село Рупча“. А „Рицар без броня“, „С деца на море“, „Куче в чекмедже“… и до днес остават в съкровищницата на родното кино. А както върви скоро няма изгледи някой да ги замести или измести.  Детско кино отдавна вече не се снима. Каква е причината? Нека оставим този въпрос към кинаджиите. Сигурно те знаят отговора на този наболял въпрос.
Детските филми носят и награди за българското кино от цял свят. Въпреки че немалко кинаджии гледат на тях като „втора категория“.
На художествен съвет през 1973 г. обсъждат сценарий за детска история и един от членовете на съвета ехидно пита сценаристите този филм с деца за деца ли е, или за възрастни. На което Марко Стойчев, по-малкият от Братя Мормареви, отговаря:
„Филм с коне, братко, не е за коне!“Първият от тази категория е „Следите остават“, пуснат по екраните на 3 септември 1956 г. Той е „детски приключенски филм“, според тогавашната си анотация и е изкован по всичките правила на идеологическите мерки и конструкции. Героите му нямат нюанси. Добрите са добри, лошите – много лоши. Децата говорят като възрастни и се правят на разузнавачи. В специална тетрадка не записват, а „донасят“ (точно този е глаголът) кой какво е проследил през деня.
След премиерата филмът се поглъща като топъл хляб от гладната за култура и развлечения българска публика. Най-големите му почитатели, естествено, са малките зрители, които масово започват да изграждат тимуровски команди и да следят дали около тях в квартала им няма съмнителни типове. „Следите остават“ дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение. В него изгрява и звездата на Стефан Данаилов.Точка първа“ по сценарий на Валери Петров е анонсиран като „антивоенна съвременна драма“. Историята в него е разказана през погледа на малката Веска, която напуска незабелязано дома си и докато се разхожда из града, преживява интересни приключения. Много човешка история, в която и идеологическите моменти са туширани от мъдрата поетика на Валери Петров.
„Вятърната мелница“ (1961) доста прилича на „Следите остават“. Докато си играят в морско градче, деца спасяват от крадци ценни златни монети.
И през 1963 г. се появява истинска бяла лястовица – „Капитанът“ на Димитър Петров.
Филмът донася четири изключително престижни отличия: голямата награда „Сребърна гондола“ на кинофестивала във Венеция; два приза от Хихон, Испания – „Сребърната купа“ на Националната федерация на киноклубовете и бронзов медал на дружеството на киносценаристите. И през 1966 г. – сребърен медал в категорията за детско-юношески филми за най-добра интерпретация от международния кинофестивал в Ла Плата, Аржентина.Четири награди печели и „Рицар без броня“ (1966), заснет от Борислав Шаралиев по сценарий на Валери Петров. След Специалната награда на фестивала във Варна и Наградата на София филмът е отличен и във Венеция („Сребърният лъв на Сан Марко“) за „най-добра интерпретация на детска роля“ на Олег Ковачев. Той е награден и от в. „Пионерска правда“ на Международния кинофестивал (МКФ) в Москва.
Въпреки международния пробив, който прави Димитър Петров с „Капитанът“, трябва да минат почти 10 години, докато отново може да снима детски филм. През 1971 г. се появява „Таралежите се раждат без бодли“ по сценарий на Братя Мормареви.
Филмът е оценен с цели пет награди!На варненския фестивал печели Специалната награда „в лицето на режисьора Димитър Петров, на сценаристите Братя Мормареви и оператора Крум Крумов“. От Москва донася три награди – „Сребърен медал“ в конкурса за детски филми, наградата на детското жури „Клоунски кариран каскет“ за най-весел филм, и наградата на ЦК на Ленинския комсомол за детски филм. И през 1974 г. – наградата „Фемина“ на МКФ в Брюксел.
Изключителен  успех има и „Куче в чекмедже“, с който Димитър Петров печели по две награди във Варна и Москва. Режисьорът създава своя школа, в която безспорните отличнички са Мариана Евстатиева-Биолчева и Иванка Гръбчева. Двете не се долюбват особено, но това не им пречи да правят чудесни детски филми и също да донесат куп международни награди и отличия за българското кино.За филмите си „Мигове в кибритена кутийка“, „Похищение в жълто“, „Горе на черешата“, „Търси се съпруг за мама“ и „Принцът и просякът“ Мариана печели награди в Москва, Хихон (Испания), Авелино (Италия), Варна, Алесон (Франция), Минск, Ленинград и др.
През 1974 г. филмът „Изпити по никое време“ на  Иванка Гръбчева обира наградите на МКФ в Хихон,  Испания: голямата награда „Златен Пелайо“ и наградите на Съюза на писателите кинематографисти, на ЮНЕСКО и на Испанския национален център за детско-юношеско кино.
Филмът е отличен още във Варна и на МКФ в Сантарен, Португалия.
Последният истински детски филм е „Принцът и просякът“, който Мариана Евстатиева-Биолчева засне през 2004 г. Над 10 години оттогава – нищо…
 Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа“

Виктор Пиве, Леополд Сароян, комисар Жув или полицаят Крюшо – това са само някои от незабравимите роли на великия френски комик, който напусна този свят през януари 1983 година, но остава завинаги в историята с десетките филми, които милиони по цял свят обичат да гледат до днес, пише БГНЕС. На неговите образи да се превивали от смях и са го аплодирали около 120 милиона зрители. Нека споменем само една справка – филмът "Голямата разходка", в който Луи дьо Фюнес прави потресаващ комичен дует с Бурвил, в продължение на 42 години остава най-гледаният френски филм със 17,27 милиона зрители. Френски телевизии често излъчват филми на актьора, които събират пред екраните цели семейства. Луи дьо Фюнес продължава да е популярен, защото на неговите образи са се смели поколения киномани. Нисък, плешив, с игриви сини очи, с богата гама гримаси и тикове, Луи дьо Фюнес е символ на "средностатистическия французин". „Той е олицетворение на това, което хората у нас най-малко обичат, което те обичат да ненавиждат – тъпият полицейски началник, лошото ченге", пише Софи Адриансен, автор на книга за актьора, която е била едва на 6 месеца, когато 68-годишният комик умира. Тази огромна разлика във възрастта не й пречи да е влюбена в неговата кариера. Луи дьо Фюнес е роден на 31 юли 1914 г. в парижкото предградие Курбьовоа в семейство на банкрутирал бижутер. След завършването на гимназия работи в различни професии – амбулантен търговец, помощник-счетоводител, железар. За кратко посещава курсове по актьорско майсторство, препитава се като пианист в бар и накрая играе в пиеса благодарение на актьора Даниел Желен. Дълго време играе третостепенни роли в театъра и киното и получава признание едва на около 40 години с филма "Преминаване през Париж" /1956 г./, в който си партнира с Бурвил и Жан Габен, радващи се тогава на голямо признание. Успехът му става все по-голям след "Фантомас" с Жан Маре през 1964 г., а през същата година и с "Полицаят от Сен Тропе", който се превръща в сериал, чийто последен епизод "Полицаят и полицайките" е и последен филм в кариерата на актьора. През 1975 г. преживява сърдечна криза, но продължава да играе и прави незабравимия филм "Крилце или кълка". Макар да е често охулван от критиката, медиите и интелектуалните среди, Луи дьо Финес запазва специално място в сърцата на французите, които и днес се смеят на шапката на "Равинът Жакоб" или перуката на диригента на оркестър в "Голямата разходка" – аксесоари, намерили място и в музей в бившия замък на актьора в Нант. 

Режисьор : Стефан Димитров
В ролите : Николай Бинев, Невена Коканова, Иван Янчев и др.
Година : 1978
Линк към филма ТУК>
Резюме : В малкото планинско селце Чуй петльово животът тече бавно и еднообразно. Останали са само няколко старци, като единственото им развлечение е да разказват спомените си от войната, пълни с героизъм, любов и приключения. А преди години тук са кипели човешки страсти, раждали са се деца. Мислейки че умира, жената на бившия Даскал му признава най-големия си грях - на млади години му е изневерила. Макар и да казва, че любовния грях не е грях, той трудно приема истината. А чий грях е по-голям - дали неговия на младини, когато заклева в борбата своите ученици, а той не отива на акция и остава жив? Ще успее ли главния герой да се пребори със съвестта си?

Пепа Николова Кирова (23 декември 1946 - 22 септември 2006) е българска актриса, родена в град Харманли.

През 1965 г. кандидатства в Школата за естрадни певци за радиото и телевизията, където е забелязана от режисьора Вили Цанков. Той я кани в Младежкия театър "Николай Бинев" и от 1965 г. започва да работи там. От 1968 г. Пепа Николова е в Държавния театър в Хасково, а от 1979 г. - в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов".

През 1965 г. кандидатства в съществуващата по онова време Школа за естрадни певци за радиото и телевизията, където я забелязват актьорът Петър Слабаков и режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков и я канят да се снима в главната роля в „Понеделник сутрин". Филмът е забранен от комунистическата цензура и остава невидян от публика до 1989 г., когато Съюзът на българските филмови дейци и? присъжда - с 23 години закъснение - наградата за най-добра женска роля.

В този филм непрофесионалната актриса играе безработно „паднало момиче с леко поведение" от провинциален град, което е скептично към всекиго и всичко. Но се увлича по момче, което е различно от другите и познати. А той, идеалист и активист, настоява тя да постъпи на работа в неговата „бригада за комунистически труд". Филмът не излиза на екран, но режисьорът Вили Цанков я кани в Младежкия театър, където тя получава първи малки роли. След това е в Хасковския театър и от 1979 г. до пенсионирането си - в Сатиричния

Заговори ли се за български комедии, категорично може да заявим  че, филмите от 70-те и 80-те години на миналия век, са най-добрите в този жанр. А един от любимите на поколения Българи е „Сиромашко лято” (1973) на режисьора Милен Николов -Мечо с участието на неповторимия Георги Парцалев. Този незабравим актьор е феномен, заразяващ всеки със своя неподправен чар, артистизъм и талант. Едва ли има  човек, който да не го харесва.

„Сиромашко лято” е от малкото, наред с „Тримата от запаса”, където Парцалев изразява своя драматичен талант, като в комедиен сюжет изиграва и тъжните страни на проблема, които сценарият създава. Той пък е написан специално за него от братя Мормареви (Мориц Йомтов - Марко Стойчев). Може би не са много тези, които знаят, че двамата са родени във Варна с разлика от десетилетие, но се срещат в София. Първият завършва Американския колеж, учи биохимия и става професор, но съчетава сериозната наука с журналистика.

Марко се дипломира „Английска филология” в Софийски университет. Започва работа като редактор. Запознават се в БНР. Така през 50-те години се ражда творческият тандем „БРАТЯ МОРМАРЕВИ”, на който дължим едни от най-любимите български филми, създавани в киноисторията ни. Това „Войната на таралежите”, „С деца на море”, „Изпити по никое време”…

Идеята за „Сиромашко лято” идва като препоръка от „висшестоящите органи” да напишат сценарий за пенсионерите, считайки темата за пренебрегвана до момента. Двамата я развиват с много обич и чувство за хумор. Техният естетски вкус към смешното, изключително премереният усет към каламбура и невероятното умение да забъркват героя си в заплетени моменти, не липсват и тук.

„Пенсионирането е като сиромашко лято. Само през него човек може да разбере истинската топлина на слънцето” - казва героят на Иван Кондов – Ванката. Тази реплика е лайтмотив на целия филм. В центъра на историята е финансовият ревизор Методи Рашков (Георги Парцалев), който е пенсионер. От заплетения свят на финансите, той е запратен в този на битовизма. Новата му роля така увлича сина и снаха му, че задълженията му се увеличават с всеки изминал ден. Идва момент, в който те забравят, че зад домакинската престилка, се крие човек изпълнен със сили и желание за живот. Методи Рашков с бунтовнически плам решава да напомни, че макар и пенсионер, все още има достойнство и избягва от дома. Свободният живот обаче скоро омръзва. Той разбира, че младите могат и без него, но той без тях…

Във филма участват още Татяна Ловова и незабравимата Леда Тасева. Първата играе привлекателната сърдечна тръпка на Методи Рашков. Останала далече от семейството си, тя запълва празнината с културно- масовата дейност на квартала. Леда Тасева пък е досадната съседка и тя увлечена по героя на Парцалев, която по свой неповторим начин влиза в съперничество и борба за сърцето на другаря Рашков. Поставени в тази сложна ситуация, двете се въвличат в сложна плетеница от интриги, комични ситуации и излизат от тях по-особено интригуващ за зрителя начин.

Режисьорът Милен Николов-Мечо завършва кино образованието си в Прага. Завръща се в родината си през 1963 г. Дебютира с новелата „Белият кон” три години по-късно. Следват филмите „Краят на песента”, „Романтична история”, „Гола съвест”, „Някой пред вратата” и други. Музиката в „Сиромашко лято” е на Борис Карадимчев.

Синьо лято (или на исп. Верано асул) е испански телевизионен сериал, произведен през 1981 г. и режисиран от Антонио Мерсеро с музиката на Кармело Бернаола. Филмът е заснет в продължение на 16 месеца, в периода август 1979 г. - декември 1980 г. в гр. Нерха, област Малага.


А питали ли сте се някога как изглеждат днес звездите от филма ?
Ето ги и  тях. Да видим дали ще ги познаете?

Нека ви помогнем, ако ви е трудно да ги разпознаете. Отляво надясно – Хави (Хуан Хосе Артеро), Кике (Херардо Гаридо), Пираня (Мигел Анхел Валеро), Тито (Мигел Ховен), Беа (Пилар Торес), Хулия (Мария Гаралон), Деси (Кристина Торес) и Панчо (Хосе Луис Фернандес)

Любовта между Раде Маркович и Невена Коканова е история, в която измисленият свят на киното оцвети черно-белия свят на действителността.Тяхната любовна история е сюжет за филм. Този сюжет първи усеща режисьорът Въло Радев. И се възползва от пламналата любов, за да заснеме един от най-вълнуващите български игрални филми – „Крадецът на праскови“ по новелата на Емилиян Станев. Филмът разказва за невъзможната любов между българката Лиза и сръбския военнопленник Иво Обренович на фона на трагичните събития през Първата световна война.Привличането между тях е като електричество на снимачната площадка, а зрителите в салона и до днес могат да видят, колко голяма е разликата между фалшивите и истинските чувства.
“Въло усети какво се случваше между мен и Невена и по един красив начин се възползва от това“, разказа Раде във филма, посветен на Невена, наречен „Аз коя съм“.
Още в началото на снимките дистанцията между звездите на филма се скъсява. За никого от продукцията не е тайна, че Невена и Раде са влюбени. „Ние измисляхме, създавахме една любов, макар с думи да не изказвахме нищо.“ Коканова има необходимост режисьорът Въло Радев да я нахъсва, говорейки й дълго преди всяка важна сцена. Така обаче се ражда един от най-добрите български филми на всички времена. „Нямахме много време за разговори, всъщност разговаряхме за филма. Режисьорът ни беше казал: „Вие се договаряйте.“ И ние правехме разходки из природата – там където се раждаше любовта на героите, но всъщност това бяхме ние. Което се случваше между нас, оживя във филма.“За първи път филмът е показан на фестивала „Златната роза“ във Варна през 1964 г. Лентата печели специалната награда на журито и наградата на публиката. Коканова и Маркович грабват призовете за най-добри актьори. Любовта им продължава и след края на снимките, заедно са на Венецианския фестивал и фестивала в Москва и напълно естествено всички ги възприемат не като екранна двойка, а като едно цяло. След фестивала Невена често пътува до Белград придружена от приятелка. Запознава се с майката на Раде, гостува в дома му, но така и не взима съдбоносното решение. След всичко остава драмата. Седем години тайнственост, болка, кражба на мигове.Раде Маркович е в Белград. Но мисълта за Невена го кара да се раздели със съпругата си – звездата Оливера Маркович. Актьорът взима и друго важно решение – напуска театъра. След два месеца се връща в София прероден и готов да свърже живота си с Невена. Отношенията им обаче са доста по-въздържани от преди. Двамата избягват дори да обядват насаме, винаги на масата има някакви приятели. Ужасно е да виждаш хора, които са изгубили всичко, което са имали.
Съпругът й Любомир Шарланджиев знае за увлечението й. Той е толерантен, но дава да се разбере, че трябва да избира. Приятели на семейство Шарланджиеви си спомнят, че понякога на шега Любчо й подхвърля:“Ако ме напуснеш, ще умра!” Невена знае за проблемите на съпруга си със сърцето. В този период актрисата е разкъсвана между отговорността за един човешки живот и любовта. Трудно е да се изскубнеш от подобно падане и въздигане. Едновременно. Дългът към Шарланджиев я спира от фатално решение. След 7 години любов Раде и Невена слагат край на красивата приказка. „Аз бях готов за Невена. Желанието е едно, но в живота често става другояче. Изправяш се пред стена, която са иззидали някакви хора. Невъзможно е да се озовеш от другата страна. Стената е висока. Така беше тогава. Беше застрашена кариерата й. Вярвам, че са я съветвали, че са й говорили, че трябва да се отрече. Бях готов да я приема. Разведох се веднага след като се върнах от България, след края на снимките. Разведох се, макар че бях женен отдавна, имахме голям син. Истината е, че краят на този брак вече беше наченат. Не се страхувах от нищо, не се колебаех. По това време имаше известен в цяла Югославия слоган „Оливера и Раде Маркович“. Хората бяха много изненадани от развода ни. Те не знаеха, че чувствата ни бяха изразходвани. Разделихме се като приятели, целунахме се и готово. Аз чаках моята Невена“, разказва Маркович.Сръбският актьор така и не я дочаква. Коканова не напуска съпруга си. Екранните партньори от филма „Крадецът на праскови“ се разделят и в живота. Както се случва с всяка необикновена любов. Тази обаче има продължение – във Вечността.

Ако попитате тийнейджърките от началото на 80-те кой български актьор е присъствал най-често в сънищата им, сигурни сме, че отговорът ще е само един - Иван Иванов.
Ролите му в легендарните „Всичко е любов“, „Лавина“ и „Комбина“ го превръщат във всенароден любимец и режисьорите се надпреварват да го канят в бъдещите си проекти. Един не толкова популярен филм с негово участие е „Романтична история“. Режисьор на драмата е Милен Николов, а сценарист Александър Томов. Премиерата е през 1985-а. През същата година на телевизионния екран дебютира и сериалът „Нощем с белите коне“ по едноименния роман на Павел Вежинов. В него Иван Иванов е в ролята на Сашо - племенникът на акад. Урумов.

Въпреки че сценарият на „Романтична история“ си има своята литературна основа - базиран на разказа на Александър Томов „Кондора“, персонажът на Иван Иванов е като писан специално за него. Иван Кондора е млад мъж с труден характер, но и с железни принципи. Той е влюбен в Жана (Ирен Кривошиева) и мечтата на живота му е да се ожени за нея. С тази си роля актьорът окончателно подпечатва статуса си на сексимвол и донякъде продължава линията на Радо от „Всичко е любов“. Но за разлика от наивната Албена, Жана съвсем не е крехка и срамежлива девойка. Тя знае какво иска от живота и се подиграва на романтичните представи на своя любим, който ги вижда като едни съвременни Ромео и Жулиета от Банишора. Когато Кондора заминава за две години в казарма, той настанява Жана при майка си. Но тя не се задоволява да живее със скромни доходи. Има слабост към скъпите заведения, хубавите дрехи, марковите питиета и мечтае за връзки, пари и стоки от „Кореком“.
След уволнението си Кондора отива да търси любимата си, но я намира в бар, в компанията на заможни мъже. Тя отново отказва да се омъжи за него, защото иска първо да си уреди положението, а Иван е обикновен работник със 150 лева заплата. След като една вечер заварва Жана с друг мъж в апартамента и го изгонва, той разбира, че любовта му е обречена.
Връща се в София 10 години по-късно, значително забогатял след гурбет из морските курорти. Двамата се срещат отново в елитен нощен бар, където Кондора прави неприлично предложение на бъдещата си половинка. Той й предлага куфарче с пари, ако се съгласи да се оженят. Но дали през всичките тези години любовта на Жана все още има цена? Сега идва нейния ред да докаже дали чувствата й към него са били истински.
В останалите роли можем да видим актьорите Ицхак Финци, Домна Ганева, Владимир Колев, Елефтери Елефтеров и др.

След участието си в един от най-емблематичните български филми за всички времена – „Вчера“, Христо Шопов и София Кузева за една нощ се събуждат звезди. Популярността им като Иван и Дана е толкова голяма, че следващите ленти, в които участват, минават някак незабелязано. Освен в „Разводи, разводи“, който представихме миналия път, двамата си партнират и в драмата на режисьора Александър Раковски – „Очите плачат различно“. В основата на сценария е едноименният роман на Боян Биолчев, а премиерата е през 1989 г.

Главните герои Васил (Христо Шопов) и Вера (София Кузева) обитават два различни свята. Тя е реставратор, той шофьор на камион. И двамата са самотници и търсят любовта всеки по свой начин. Въпреки че е само на 24, Вера вече има зад гърба си неуспешен брак, а сега е във връзка със свой колега, който е женен. 28-годишният Васил поддържа неангажиращи отношения с момиче, с което се среща в местния бар. Той живее в общежитие с още трима шофьори и се грижи за малкия си племенник Ваньо.

Случаен инцидент на пътя преобръща живота им. Той пробва по всевъзможни начини да се сближи с нея, но тя пресича всеки опит за контакт. Един ден в столовата, където обядват, става спречкване в основата на което е Вера. Никой от приятелите й обаче не се намесва и единствено Васил става да я защити. След боя между тях се поражда близост и вратата към романтичните отношения се отваря.

Независимо че първоначално е привлечена от този силен и загадъчен мъж, след няколко срещи с него и компанията му, героинята на София Кузева започва да си дава сметка, че двамата не са един за друг. Нежна и деликатна, свикнала да общува само с хора на изкуството, тя разбира, че любовта й към този първичен и необразован човек е предварително обречена и загърбва страстта, за да се вслуша в разума. Решението й обаче наранява не само увлечения по нея шофьор, но и невръстния Ваньо, който копнее за майчина ласка.

Любопитен факт е, че именно в този филм София Кузева се снима за първи път заедно с бъдещия си съпруг - Панчо Чернев. Звездата от Младежкия театър влиза в образа на Емил - колегата, когото Вера зарязва, за да избяга с Васил, но в реалния живот събитията вземат друг обрат.

В останалите роли участват актьорите Иван Фърков, Сашо Петков, Николай Станчев, Димитър Бозаков, Константин Хаджипанзов, Даниела Горанова, Стефан Димитриев, Светла Тодорова, Любомир Фърков и Лили Енева.

Режисьор : Тодор Стоянов
В ролите : Цветана Манева, Иван Андонов, Коста Цонев, Явор Милушев, Борислав Шанов, Симеон Алексиев, Алекс димитров и др.
Линк към Еп.1 Еп.2 Еп.3 Еп.4
Година : 1983 г
Резюме: Силата и независимостта на една жена в общество, което приема личния и живот за своя отговорност и подлага съдбата и на постоянна ревизия...
Поведението на главната героиня Василена е в противоречие с общоприетите еснафски норми на живот. Тя работи като барманка, има четири деца, две от който осиновени. В нея е влюбен младият доктор Илков, голям приятел на децата й. Личният живот на младата жена е постоянна тема за разговори в квартала.

Мнозина лекомислено смятат, че кинофестивалите са места за забавления, за развлечения и дори за порочни изстъпления. Но грешат. На тези форуми, приютяващи, разбира се, и снобеещи интелектуалци, се върши сериозна работа. От такива като мен – заявявам го с присъщата ми скромност. Придружавайки твърдението с конкретни дати и факти – 11 юни 2015-а, Белград, ХVII фестивал на нитратния филм. В програмата, на който организаторите бяха включили двучасов сеанс от кинохроники, осъществени по време на Първата световна война (1914–1918). Предоставени любезно на Югославската филмотека от Британския филмов институт (BFI) – най-богатия целулоиден архив в света. Една от тях бе озаглавена „Епизоди от Първата световна война (Балканите)“/„Scenes in the Great War (Balkan)“. Придружаващата я оскъдна информация пък уверяваше, че лентата е заснета през 1915-а и е продукция на Обединеното кралство. Англичаните бяха приложили и кратко описание: „Аматьорски филм, показващ България, окупацията на Ксанти и армията на генерал Тошев в Дедеагач“. Това бе всичко, но и то бе достатъчно, за да изпълни със съмнение сръбските колеги. Ето защо те се обърнаха към мене за помощ – нали съм българин, експерт, киноисторик. В качеството си на такъв седнах с чаша лозовица под ръка пред малък екран и… тутакси изтрезнях… Защото пред смаяния ми поглед започнаха да се нижат невидени до този момент кинокадри, а през моя над 35-годишен професионален живот съм изгледал бая архивен материал. Появиха се и междукадрови надписи – разбираеми, макар да бяха на английски език: „Кърджали (Нова България). Изглед от града. Пазарният площад. Керван камили. Панорама“, „Гюмюрджина. Железопътната гара“, „Окупираният Ксанти. Войските, нахлуващи от планините“, „Влизането на ген. Тошев в Дедеагач“, „Опожареният град Фере“… И съвсем накрая – „Параходът „Варна“ с български военнопленници във Волоския залив (Гърция)“. Никаква 1915 година, никаква Първа световна война. И британците могат да грешат – наскоро целият свят се убеди в това. Оказа се, че гледах хроника, абсолютно неизвестна досега дори за маститите родни киноспециалисти, запечатала и съхранила мигове от Балканската епопея, гарнирани с най-драматичните заключителни акорди на Междусъюзническата война! Потресът ми очевидно впечатли колегите Александър Ерделянович и Божидар Йованович, които тозчас копираха филма върху диск, с който триумфално се завърнах в татковината…Стефан Тошев Тошев (18.XII.1859 – 27.XI.1924) е роден в Стара Загора. През Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) се записва доброволец в Българското опълчение, след нейния край бива приет в новооткритото Военно училище в София, което завършва през пролетта на следващата година. Веднага започва да служи като прапоршчик в VI Старозагорска дружина на Източнорумелийската милиция, а от 1880-а постъпва във войските на Княжество България. През март 1883 бива повишен в чин поручик, а през 1885 вече е капитан. Като такъв се сражава в Сръбско-българската война, от която се завръща с ордена „За храброст“ (IV степен). От 1908 е началник на I пехотна софийска дивизия. Наричана Желязната, тя с успех участва в пробива на турската отбранителна линия Люлебургас – Бунархисар (17 – 20 октомври 1912) по време на Балканската война. Впоследствие „шопите“ атакуват (3 – 5 ноември) Чаталджанската укрепена позиция, пред която се заседяват до края на войната, без да развият някакви особени бойни действия. Тъкмо при Чаталджа „пехотинецът“ поема (от 1 март 1913) командването на Авангардните дивизии (I Софийска, IX Плевенска и V Дунавска – втора бригада) на съединените I и III армии. Щабът му се установява в Димотика – обстоятелство, което превръща Тошев в „губернатор“ на Беломорска Тракия. От 9 май 1913 ръководи новосформираната I резервна армия, чиято задача е да защитава София при ненадейно сръбско нападение. На 17 май военната единица се преименува на V армия, предислоцирайки  се към Коньово и Сливница, като щабът й се установява в село Извор. През Междусъюзническата война „железните“ действат в участъка Султантепе – Крива паланка – Китка. На 5 август 1913 Стефан Тошев получава званието „генерал-лейтенант“.

През Първата световна война предвожданата от „Генерала от пехотата“ III българска армия превзема Тутракан и освобождава Добрич (началото на септември 1916), овладява Кубадинската позиция (октомври), неколкократно разбива румънско-руските войски (ноември) и така разчиства пътя към покоряването на цяла Северна Добруджа (през декември)! Въпреки успешните боеве на Добруджанския фронт, въпреки извоюваното прозвище „Героят от Тутракан“, въпреки познанството си с престолонаследника княз Борис Търновски (бъдещия цар Борис III), който чиракува при него като поручик, Стефан Тошев е отстранен от поста си (на 23 ноември) – поради разногласия с пруския генерал-фелдмаршал Август фон Макензен, общия главнокомандващ на съюзническите войски на Балканите. Но пък бива назначен за губернатор на Македония, а на 25 март 1917 – повишен в звание „генерал от пехотата“. През 1918 Тошев командва IV армия. През юни 1919 г. достойният българин преминава в резерва, ръководи Съюза на запасните офицери (1923 – 1924), през октомври 1923 е избран за председател на комитета „Народна признателност“, основан с цел да подпомогне жертвите на комунистическия метеж от септември същата година. Написва и книга – „Победени, без да бъдем бити. Отговор на хулителите ни като съюзници. Преглед на трите войни 1912 – 1913 и 1915 – 1918” (1924). Стефан Тошев умира в Пловдив, погребан е в София. Днес едно добруджанско градче, разположено близо до границата ни с Румъния, носи неговото име – Генерал Тошево! За да крепи жив спомена за великия пълководец, а и да стряска гузната съвест на плиткопаметните безотечественици…

Градове, жп линии, личности

Балканската война избухва на 26.IX.1912, а Царство България се включва в нея на 5 октомври. Още същия ден Хасковският отряд на II армия, предвождан от полк. Васил Делов, настъпва към Кърджали. Корпусът на ген. Мехмед Явер паша се оттегля, изоставяйки голямо количество боеприпаси и снаряжение, последван от турското население в региона. Градът бива освободен на 8 октомври, ала обезлюден. Това е видно и в заснетия най-вероятно през октомври начален епизод „Кърджали (Нова България)“, показващ местните забележителности: конака, джамията, един от каменните мостове над река Арда, чаршията (търговската улица), пазарния площад с полегналите върху него и споменати в подзаглавието камили (навярно „забравени“ при отстъплението)…

Сегментът „Гюмюрджина“ също краткометражна панорама на този живописен град, наричан днес Комотини. Разположен в подножието на източно-родопски рид, на около 20 км северно от Бяло море, той бива овладян от нашите войски на 10 ноември 1912 г.. Намиращият се край него корпус на Явер паша пък бива пленен след три-четири дни. Градът остава в пределите на България до 27 ноември 1919 г.. Предаден на Гърция с Ньойския договор, той отново става български в периода април 1941 – ноември 1944. В заглавието на епизода наименованието на селището е споменато редом с „железопътната гара“. Едва ли случайно – през Гюмюрджина минава стратегическата железопътна линия, свързваща Димотика, Дедеагач, Драма и Сяр със Солун. По време на Балканската война източната й част е под български контрол, а западната – под гръцки.„Окупираният Ксанти“ всъщност бива освободен  на 7 ноември 1912 г. от Родопския отряд на ген. Стилиян Ковачев. Сегментът действително показва „войските, нахлуващи от планините“ – спускането на нашите части по път, виещ се из голите склонове на Руен планина (част от Южните Родопи), в подножието на която е скътан „градът на хилядите цветове“ (старото българско име на който е Царево). Камерата „обхожда“ централния площад на Ксанти, спира „погледа“ си върху масивна зидана беседка, покриваща с керемидения си покрив чешмите за ритуално умиване преди молитвите, отслужвани в отсрещната джамия, ала най-вече и най-продължително се „любува“ на стройните колони на влизащите в града български войници (най-вероятно от Родопския отряд)… Те крачат с пушки на рамо, предвождани от своите командири, възкачени на коне, под звуците на духова музика и в такта на млад барабанчик, следвани от товарни обозни добичета…

Заглавието „Опожареният град Фере“ напълно отговаря на съдържанието на обекта – разрушени жилища, руини – включително и такива на православна църква, стърчащи самотно останки от стени, запустели огнища… Покрай тях и из тесните улички, затрупани от развалини, се суетят български войници и местни жители, опитвайки да разчистят жалките останки. Градчето, разположено недалеч от Дедеагач, бива овладяно в началото на ноември 1912 г. от конната бригада на полк. Александър Танев. Непосредствено преди бягството си турското население подпалва своите домове – тук-там остава здрава къща. През 1914 г. Фере е преименуван на Трапезица, в него се заселват българи – бежанци от Източна Тракия. След Първата световна война и той последва съдбата на всички споменати във филма градове (с изключение на Кърджали).Идентичен е „сюжетът“ и на епизода, озаглавен „Влизането на ген. Тошев в Дедеагач“. Разположен на няколко километра западно от устието на река Марица, днешният Александруполис е превзет на 13 ноември 1912 г. – така войските ни излизат на Бяло море. И този репортаж предлага „групов портрет“ на изстрадалите, ала победоносни български пехотинци, строени в редици, подготвящи се за парад. Който бива поздравен от ген. Стефан Тошев, придружаван от неколцина офицери (навярно от неговия щаб). И този път има военна духова музика, но и посрещачи или присъстващи – цивилни местни граждани (от по-видните – според официалното им облекло), дори невръстни зяпачи… Операторът очевидно се е ползвал с доверието на командването, защото бива допуснат да снима палатковия лагер, разпрострял се по поляните край Дедеагач. Обективът му обаче не смогва да улови дори късче от беломорската шир…

Пленниците от Трикери

Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913. Известна още като Втората балканска война, тя изправя България срещу бившите й съюзници – Гърция, Сърбия и Черна гора, към които на 28 юни се присъединява Румъния. От ситуацията се възползва и Турция, чиито сухопътни войски прекосяват на 6 юли граничната линия Мидия–Енос, овладяват Източна Тракия и си възвръщат превзетия от българите на 13 март  Одрин. Конфликтът трае кратко – примирието е сключено на 18 юли, като ден по-рано започва Букурещката конференция. В последния й ден (28 юли) бива окончателно ратифициран Букурещкият мирен договор, слагащ край на бойните действия между съюзниците. Втората балканска война приключва официално на 16 септември 1913 г., когато Османската империя и Царство България подписват Цариградския договор.

На 17 юни подполковник Велизар Лазаров, командващият българския гарнизон в Солун – 3-а дружина на 14-и Македонски полк от 11-а пехотна дивизия, получава от ген. Константин Каралис ултиматум да напусне града „в едночасов срок“. След изтичането му започва истинска Вартоломеева нощ – мнозина наши войници са убити, 1200 – пленени (между които и седем офицери). Погромът не подминава и българите в региона – според официални данни над 5000 от тях са арестувани, натоварени като добитък на кораби и откарани на остров Трикери (Трисвещник). Този къс гола и безводна скала, разположен до входа на Волоския залив, се превръща в „първия концлагер в Европа“. Когато на 8 октомври 1913 нашите кораби „Варна“ „Борис“ и „България“ достигат Трикери, екипажите им зърват пленниците – стоящи на групи „по цялото протежение на северния бряг“, „сиви, мълчаливи човешки маси!“. „Със слаби несмели гласове – пише капитан Антон Прудкин – войниците ни поздравяваха, едни махаха с шапки, други вдигаха ръце“… До 16:00 ч. на 9 октомври на борда на „България” се качват 1800 оцелели, освободени съгласно клаузите на Букурещкия договор. Към 17:30 ч. корабът поема курс към родината…

Епизодът „Параходът „Варна“ с български военнопленници във Волоския залив (Гърция)“  отразява и „товаренето“, и пътуването. Вижда се ясно палубата, претъпкана от „ходещи сенки на хора“ – повечето прави, някои – полегнали, трети – „окупирали“двата борда, вперили очи в морската шир…

„Вчера пристигнаха във варн. пристанище пленниците, български войници, ония герои, които на брой 1218 души стояха срещу 16,000 д. гръцка армия“ – известява на 14 октомври в. „Варненски новини“. На същата дата софийският в. „Мир“ потвърждава информацията, допълвайки я със специална кореспонденция, изпратена от морската ни столица на 16.Х.1913: „С българските параходи „Варна“, „България“ и „Борис“ пристигнаха в града ни част от пленниците 64 офицери и 3281 войника“. На 21 ноември (след изтичането на 40-дневния карантинен период) несретниците биват посетени от министър-председателя д-р Васил Радославов. Придружена от своята свита, същото сторва и царица Елеонора, която беседва с някои войници. И двете височайши визити са запечатани върху филмова лента – най-вероятно от оператора на софийското кино „Модерен театър“, където репортажът е прожектиран на 21 и 22 декември…

Един филм, много загадки

От кого обаче са заснети описаните „Епизоди от Първата световна война“, оказали се такива, но от Балканската епопея? Прекалено професионално е осъществен този филм, за да бъде охарактеризиран като „аматьорски“. Неподготвен любител трудно би могъл да спечели доверието на щаба на българската армия, без чието разрешение следването на споменатите военни подразделения е било абсолютно невъзможно! Операторът придружава Родопския отряд из серпентините на Руен планина, бива допуснат до стратегически обект – какъвто е Гюмюрджинската гара, шета волно из бивака край Дедеагач, отразява паради, озовавайки се в непосредствена близост до ген. Стефан Тошев и офицери от неговия щаб… Присъствието на кинокамера върху палубата на „Варна“ също ще да е било съгласувано с командири и цензори – било наши, било гръцки! Тъй че е много вероятно в случая да не става дума за един-единствен, а за няколко, различни снимачи, посетили изброените източно-тракийски градове по различно време (октомври-ноември 1912 или ранната пролет на 1913). Волоският залив, корабът „Варна“ и българските военнопленници пък със сигурност са филмирани в периода 8 – 12 октомври 1913. Излиза, че снимачният период се е проточил цяла година! Самотен оператор (при това „аматьор“) не би могъл да си позволи толкова разточителен престой в региона. Което подсказва, че филмът е по-скоро монтажен, сборен, дело на неколцина кинокореспонденти. Зад чийто гръб най-вероятно наднича някоя от тогавашните целулоидни империи – или френска („Пате фрер“, „Гомон”,), или британска.
Източник:armymedia.bg

"Животът е смешен и затова си заслужава да се живее." - Братя Мормареви
 Един сериал на цяло поколение...
Годината е 1986-а. След тригодишен снимачен период и много перипетии  по Българската национална телевизия тръгва сериалът „Васко да Гама от село Рупча“. На режисьора Димитър Петров отдавна му се носи славата на голям майстор в работата с деца-непрофесионални актьори. Началото се поставя с филма му „Капитанът”, после следват емблематични за българското детско кино творби като „Таралежите се раждат без бодли”, „С деца на море”, „Куче в чекмедже”. В тях най-често той си партнира с писателския дует братя Мормареви. Зад този творчески псевдоним стоят Мориц Йомтов и Марко Стойчев, които животът събира в далечната 1953 г. в Българското радио. Те работят  в редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече е стар вълк, а Марко едва започва първата си платена работа. Първоначално  двамата  не смятали да пишат за деца. „Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна”, спомнят си по-късно те. Удобна е възможността, макар и иносказателно през детската тематика, да се кажат някои нелицеприятни истини за мрачните страни на лустросания от пропагандата социалистически начин на живот. Например – поощряваното натегачество още от училищната скамейка под формата на примерно поведение, партийните връзки на родителите, привилегии, които те изпращат в елитна езикова гимназия.Всичко това в бъдеще очаква героите от сериала – Васко, Женя, Фори и техните съученици от 7-ми „Б” на варненско училище. Но преди това тримата ги чака едно незабравимо лято на морския бряг – пълно с лудории, бомбастични басове, неуморно съперничество, свързано с неволите на израстването и с първите любовни трепети. Васко е палаво, будно момче, чийто баща е моряк (даже боцман), а майка му е бременна с трето дете. Той е умен и доста хитър. Скита насам-натам из варненските улици с приятеля си Женя и все се състезава с Фори за сърцето на Тинчето. Женя пък е пълничък и е син на диригент. Бащата е голямо нещастие за момчето, защото често налага мудния си син с палката. Освен да похапва, Женя обича да се разхожда с Васко и да събира кураж от него за съвместните им щуротии.  Историята се върти около продънена лодка, която Васко и Женя откриват и решават да ремонтират. За целта им трябват пари, а само съперникът на Васко – Фори, може да им ги осигури. Примирието между момчетата трае точно толкова, колкото да пуснат лодката в морето, която злощастно потъва, пропуснала вода през десетки пробойни... След това враждата помежду им отново се разгаря.За да се заплете историята докрай, Женя решава да бяга. И за да не е сам в своя протест срещу властния си баща-диригент, той предлага на Васко заедно да отплават тайно. На кораба „Елена” работят бащата на единия и братът на другия. В решителния миг обаче страхът у Женята надделява и Васко, с куфар и с китарата на своя приятел в ръце, се промъква сам на кораба. И наистина отплава! Приключението на момчето ще завърши благополучно, макар и не по начина, по който го е мислил. После… лятото свършва, идва есента. Васко, Женя и Фори отново са на училище и летните преживявания остават в спомените.
Сериалът е и първата голяма роля на Иван Ласкин, който по онова време учи в столичната Седма гимназия. Заради снимките две години и половина почти не влиза в клас, предизвиквайки завистта на съучениците си. Той е единственият от многото деца, играли в сериала, който не само продължава кариерата си в киното и театъра, но и се налага като един от най-търсените днес актьори, макар и да е известен с чепатия си характер. В ролята на комбинативния Фори пък се превъплъщава Георги Марков, който по-късно завършва операторско майсторство в НАТФИЗ и сега е търсен режисьор на музикални клипове, оператор и фотограф.www.bgspomen.com

„От нищо нещо“, 1979 Анета Сотирова играе полугола Филмът е заснет по действителна история, случила се с един от най-известните ни художници – Иван Стоилов-Бункера. Той често разсмива с този случай приятелските компании, от където я научава колегата му Петър Рашков. Рашков я разказва на писателя Николай Никифоров, който е автор на сценария. От този сценарий се помни една култова реплика – на ревнивия Панчо (Стефан Данаилов), „една биволица почне ли да яде ризи, режи и главата“. От пробните снимки Стефан Данаилов си спомня сцената, в която трябва да удари шамар на бъдещата Венетка. Никоя от актрисите не е предупредена за такъв шамар. След няколко дубъла, в които Ламбо нещо сбутва колежките си, актьор и режисьор си дават таен знак. За да стане всичко истинско Ламбовата левачка изплющява върху бузата на актрисата. Анета Сотирова издържа най-добре и този изпит. Не по-лесен е и изборът на биволицата Венетка. Режисьорът Рударов си има работа с диво добиче, което направо побеснява от насочените към него прожектори. Налага се да сменят три четири биволици. Най-труден е епизодът, в който Венетка трябва да дъвче ризата на журналиста. Понеже биволицата не яде найлон, екипът държи животното три дни гладно. После пъхат кочани царевица в ръкавите на ризата, и я подхвърлят на животното. Анета Сотирова си спомня как съпругът й Борислав Стоянов реагирал като разбрал, че трябва да се появи в кадър гола: „Като прочете сценария, мъжът ми каза: „А, това не, сцената е самоцелна. Нищо не помага на образа“. Родителите му бяха учители и също бяха против. В техния град ще се коментира с години, че снаха им се съблича гола. После свекърва ми казала: „Е, не е чак толкова страшно. Само едната гърда малко и се видя, какво толкова“.„

Всичко е любов“, 1980 г


Варосват карцера в ТВУ-то заради снимките Най-смешните снимачни моменти на филма са в ТВУ-то, което се намира в с. Славовица. Там освен истински възпитаници на трудово-възпитателно училище играят и млади актьори. Сред тях е и тогавашният студент във ВИТИЗ Огнян Купенов, който през 1990 г. стана известен със сватбата си с детето на демокрацията Лияна Панделиева. При огледа на терена режисьорът много харесва карцера на училището, откъдето по сценарий героят Радо трябва да направи последното си бягство заради бременната Албена. Стените и дори таванът на стаичката са събрали целия фолклор на живота в ТВУ-тата – псувни, цветисти изрази, рисунки. Докато хората от продукцията се върнат със снимачната техника, директорът на училището нарежда карцерът да бъде варосан и боядисан. И екипът намира луксозна малка килийка. Режисьорът Борислав Шаралиев нарежда художникът да я нашари пак, но никой вече не може да върне артистичната автентичност на карцера. Проблемите на „Всичко е любов“ започват още по време на монтажа. Най-върлите му противници са чиновниците от Министерството на просветата. Според тях показаните проблеми в ТВУ и детските педагогически стаи удрят не само по образователната система, но и по целия социалистически строй.  www.bgspomen.com

"Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие", казва драматургът Юрий Дачев, съавтор на биографичната й книга "Една фурия на 90" (изд. "Слънце") , която вчера излезе от печат и от която ви предлагаме кратък откъс. Актрисата не крие "гаменския" си нрав, както сама го определя. 

Деветдесетте години не са я укротили, не е притихнало любопитството й, нито са се замъглили преценките й. Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима, бушуваща виелица си е и сега, както и преди. Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите, разумните доводи. Любопитството й ги изтрива. Как да не завиждаш? Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада... Знам, че зад гърба ми някои мърморят: "Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?" Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! На никого мястото не съм затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава, важното е, че аз го знам. Актрисата е с неизменните перли и в началото на кариерата си. Майка ми. Наближавам нейните години. 

Очевидно дълголетието съм наследила от нея. Случва се в последно време честичко да ме запитат каква е рецептата на моето дълголетие.Кое е времето, в което бих избрала да живея. Общо взето, с натрупването на годините човек като че ли е по-склонен да иде- ализира тези мечтани времена (те стават и повече особено след една възраст). Нормално е - всеки човек мисли, че не е улучил добро време за живеене. Аз обаче от момиче и до ден днешен съм запазила избора си.Бих искала да живея в бел епок или в Древния Рим Яд ме е на краката ми, че не ми позволяват да се изкача на Перперикон. Слушам обаче редовно за този необикновен град. Въобще обичам да гледам по телевизията документални филми за разкопки. Сред нещата, за които съжалявам, е, че въпреки многобройните пътувания в живота си не стигнах до Египет... Гледам по телевизията "Листопад". 

Турският филм е единственият, който ми хваща окото в изобилието от сериали. Хубав разказ, добре подреден, увличащ и най-важното: прекрасни актьори. Талантливи и много, много красиви. Никога няма да спра да се радвам на хубавото, когато го видя в театъра или в киното. На моите години е абсурдно да изпитвам завист, но истината е, че това чувство никога не ми е било присъщо. Разминах се с голяма роля в киното - така ми било писано.Случвало се е да ме питат коя млада актриса виждам за своя наследница в театъра Честно казано - това с наследството много не го разбирам. Артистът, който има индивидуалност, трудно може да бъде определен по "наследствена" линия. Аз харесвах много актриси от по-възрастното поколение, но като тяхна "наследница" не съм се възприемала. Пък и май никой не е мислил така, въпреки че понякога е имало сравнения. Та на свой ред и аз така: просто харесвам някои млади актриси. В Сатирата Дана Стефанова. Интересна, ярка. 

Ако пиесата "Моето столетие"(спектакъл за живота на 4 поколения жени по френски текст, преведен специално за Мутафова - бел.ред.) стане, ще си партнираме с нея и това ме радва. От още по-младите харесвам Жанет Йовчева: много нерв и живот има в нея. Няма да се докарам дотам като някакъв ветеран да разказвам колко хубав е бил театърът едно време, пък сега не е така. Самата аз не спирам да играя, значи - част съм от този театър. Залите на представленията, в които участвам, са пълни. Няма как да не се радвам. Това, което ме притеснява, е, че част от публиката ходи на театър само за да се смее. На всяка цена. Сигурно е странно, че аз, комедиантката, го казвам, но наистина в този глад за кикотене има нещо, което не ми харесва... За какво мечтая ли? Муки, най-обичното ми същество, да е добре. Да се чувства сигурна, когато мен вече няма да ме има. Дъщеря ми е тревогата ми, грижата ми, мечтата, любовта ми. Никога не сме живели спокойно. Все се е случвало да се сдърпаме, понякога доста бурно. Това обаче не се отразява на чувствата ни. 

Много здраво сме свързани. Когато срещна Невена Андонова, известната журналистка, дъщеря на Методи, все й припомням една случка в Бургас преди много години. Аз, Муки, Невена, майка й Цветана Гълъбова спяхме в една стая. С Муки се сдърпахме, вдигнахме патърдия. Голяма ще да е била, защото съседите се уплашили и извикали милиция. Хазяйката ни беше много оправна жена, изпрати тихо и набързо милиционерите. Тогава забелязах колко сме уплашили Невена. Красивото момиченце, приличащо на малка мадона, беше събрало колене, стиснало ръце, личицето й потрепваше, сякаш през него минаваше ток. Засрамихме се с Муки. Така без никаква опасност да ни доскучае си живеем с моята любима дъщеря в компанията на две котки и едно куче. Планове? Отдавна съм предпазлива по отношение на тях. Май че по времето на онова шумно гостуване в Бургас с Цеца Гълъбова си говорехме да спрем да пътуваме. Непрекъснатото лашкане по про- винцията с естрадни сценки беше започнало да ни дотежава. Говорихме си, че мъжете ни вече са със стабилни позиции в професиите си и можем да си позволим повече почивка, да се съсредото- чим в сериозни театрални роли. Разумни планове, няма спор. 

Малко време след това останах без Нейчо (Попов - съпруга й). Двайсет дни след това го последва Мето (Андонов). Тръгнах с Парцалев по старите пътища Трябваше да се работи, да се печели. Мечти? Какви други освен тези, свързани с доброто на дъщеря ми? От другите се случва да си припомня една - да отида на Луната. Знам, че такова пътуване скоро ще стане възможно, даже от телевизията разбрах, че супермилиардери вече предплащат места за космически пътувания... Блазя им на тия, които ще дочакат билетите до Луната да поевтинеят. Ще стане, сигурна съм. Въображаемото момиче, с което си другарувах като дете, обитаваше някаква Огледална планета. Баща ми се уплаши тогава, че дъщеря му е луднала, но току-виж, открият и такава планета. И дотам ще има космически "рейсове", на които някои ще се качват с билет в джоба. Камъчето от Кръстова гора не съм изгубила. Продължава да е често в ръката ми, докато раз- мишлявам. Сигурно щеше да е по-лесно всичко, ако бях религиозна по традиционния начин. Не съм. Мечтая си, когато няма да ме има на тази земя, от друг свят ли, от Огледална планета ли да мога да надничам надолу и да видя, че детето ми е добре... Честно казано - знам, че за хората такива гледки са недостъпни. От друга страна пък: кой знае?
www.24chasa.bg

Звездата на родното кино и любимец на публиката Павел Поппандов празнува 70-и юбилей на 18 септември. Името му блести в родни филмови класики като „Оркестър без име” и „Равновесие” на Людмил Кирков, „Щурец в ухото” на Георги Стоянов, „Мъжки времена” на Едуард Захариев, „13-ата годеница на принца” на Иванка Гръбчева,  „Васко да Гама от село Рупча” на Димитър Петров и много други. В театъра пък е най-разпознаваем с култовата роля на Трендафил Акациев.
Рождения си ден Поппандов, който страни от светската суета, ще посрещне с най-близките си хора и с малцината му останали истински приятели. „Това, което искам да пожелая на всички, е едно единствено – здраве”, казава Павката пред „Ретро”.

- Как се чувства Павката Поппандов на 70, стряска ли ви това число?

- Слава Богу, още съм с акъла си. Не съм си пуснал на плешивата глава опашле отзад, не съм си сложил обеци и не съм се татуирал. Какъв срам! Но какво да се прави, явно съм старомоден и мисленето ми е от едно време. Иначе се чувствам добре, все още съм в кондиция. Показателно е, че помня текстове от филми, от пиеси отпреди много много години.

- Кого ще поканите на юбилея си?

- Обикновено на подобни тържества се появяват дежурните ласкатели, които не са от моята кръвна група и не ми се ще да се срещам с такива хора. Ще празнувам в много тесен кръг. Ще издам един от подаръците и той ще е най-скъпият за мен – това е спектакълът „Трендафил Акациев”, който Недялко Йорданов пише специално за моята годишнина. Премиерата ще бъде на 29 октомври в бившето кино „Левски”.

- Преди седмица за кой ли път по телевизията бе излъчен култовият „Оркестър без име”, в който играете. Людмил Кирков ли е най-важният режисьор в кариерата ви?

- Людмил Кирков е вторият след Боян Дановски - професор във ВИТИЗ, при когото съм държал изпит по актьорско майсторство. Това беше ролята на Милко във филма „Равновесие”. Дългата ми работа с него в пет-шест филма ми даде възможност да го опозная много добре, да науча много от него. Людмил притежаваше три завидни качества – беше голям професионалист, излъчваше топлота и сърдечност  и имаше много тънко и вярно чувство за хумор. Вероятно заради някоя от тези черти сме си допаднали, за да бъде по-дълъг нашият общ път. Смятам, че той не получи дължимото от киносредите и от държавата. Отиде си много млад в годините на тотален хаос – 1995-а. Но аз изпълних част от моралния си дълг към него, участвах активно в поставянето на паметна плоча пред дома му. Всички актьори, които са останали живи и са работили с него през годините, говорят с благоговение за този човек.

- В „Равновесие” с Пламена Гетова е една от най-силните ви роли, но публиката ви свързва най-вече с „Оркестър без име”...

- Ролята ми там е съвсем различна. А зрителите имат право на своя избор и оценка. Но и публиката е различна, част от нея харесва единия филм повече, други – по-малко.  Колкото до успеха на „Оркестър без име”, там има още една феноменална личност – сценаристът Станислав Стратиев. Когато две части си паснат, неминуемо резултатът е налице. И двамата с Людмил бяха със силно критично чувство, с богат житейски опит и с огромна обща култура – с много дълбоки познания в областта на литературата и музиката. Така че този тандем и в трите си филма „Кратко слънце”, „Оркестър без име” и „Равновесие” е доказал едно и също – перфектен професионализъм.

- Кой всъщност ви откри за киното?

- Георги Стоянов – човек със същите качества като Людмил Кирков. Той ми даде така да се каже началната скорост. С ролите в „Щурец в ухото”, в „Пантелей”, „Онова нещо”, „Константин Философ”. И това за мен е било дар Божи – да ме срещне с такива хора.

- А в театъра при кого държахте изпит?

- Театралният ми изпит беше 1992 г. при Недялко Йорданов. Той ми гласува доверие, рискува с мен – защото след Тодор Колев трябваше да вляза в ролята на Трендафил Акациев. Мисля, че успях да се справя и не съм го разочаровал. На Недялко дължа това, че ми отключи необятната врата, зад която е скрита поезията. Започнах да чувствам, да обичам мерената реч. Не че не съм изпитвал удоволствие и не съм настръхвал, когато съм чел стиховете на Вазов, Ботев, Вапцаров, Смирненски, Дебелянов... Но говоря за съвременната поезия и тая виртуозност в намиране на съответната рима... Случи се така, че и в НЛО имахме песни по текстове на Недялко. И всички те са с начало и край, във всеки се разказва една конкретна история – комична или по-тъжна. Съдържанието е с абсолютен смисъл.

- Защо съвременното българско кино още не може да отлепи от дъното и да спечели публиката?

- Моят отговор на този въпрос вероятно ще подразни някого. Ако човек обърне внимание ще види, че с цената на маса компромиси мераклията да направи филм си е и сценарист, и продуцент, и режисьор. Да не говорим за един, който в телевизионен сериал имаше цели 7 позиции. И в стремежа си на всяка цена да стартира, без да се е научил образно казано да лети, естествено, че ще се пребие. Другият проблем идва от това, че режисьорът е финансово ограничен и третият, не по-малко важен проблем – е липсата му на биография, на познания за живота. И още нещо – стремежът към елементарна имитация на филми. Затова според мен това наше кино буксува. Но за мен има една категорично изявена бяла лястовица – това е Стефан Командарев. Работил съм с него в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. От позицията на опита ми съм имал възможност да наблюдавам отстрани как работи с актьорите, с целия екип и какви са изискванията му в определена ситуация. За Командарев мога да кажа, че е от истинската българска киношкола. Независимо от това, че дебютира далеч след като зад нея беше спусната завесата.

- Преди години след снимките на „Васко Да Гама от село Рупча” сте попаднал в лапите на Държавна сигурност. Бихте ли разказали историята?

- Това е комичен случай, обаче можеше да има много тежки последствия. Снимахме на кораб „Васко да Гама” – бяхме аз и Иван Ласкин, Гец, режисьорът, операторите, капитана и останалите от екипажа. Слязохме за пръв път в Барселона да снимаме паметника на Колумб. Докато гласят техниката, аз ни в клин ни в ръкав изведнъж изтърсих: „Е, до тука беше. 36 години чаках да попадна в слънчева Испания. Снимайте си тъпите български филми, аз избирам свободата”. На режисьора Митко Петров му увисна ченето от ужас. Аз свих зад близкия ъгъл, взех си едно кафе и след 15-ина минути се връщам и викам: „Абе, размислих. Ще отложа за по-късно”. Те разбраха, че е шега, но за тях беше много горчива. Довършихме снимките и потеглихме с обратния рейс. На пристанище Бургас ме извикаха по уредбата: „Поппандов при капитана”. Едни хора искали да се видят с мен. Дойдоха двама служители на Държавна сигурност. И единият ми казва: „Я сега ти кажи, другарю Поппандов, нещо за слънчева Испания!”. И се почва една разправия. Аз им обяснявам, че многократно съм пътувал за снимки и в други западни държави и ако съм искал да бягам, да съм го направил досега. В крайна сметка стана ясно, че това е било шега. Другият ми каза: „Не си прави повече подобни шеги, защото може да те заведем при други  „шегаджии”. Дадох си сметка, че можеше да има страхотни последствия и да бъда вдигнат на трупчета в буквален и преносен смисъл.

- Навремето сте отказал да играете ролята на Славчо Трънски. Вярно ли е, че се е наложило лично реалният прототип да ви заповяда?

- Преди години сценарият на Славчо Трънски „Нощните бдения на поп Вечерко” попадна в творческия колектив на Георги Стоянов. Четем с него и се превиваме от смях. Там има епизод, в който поп Вечерко е на кон, до него на магаре, дегизиран пак в свещенически дрехи, е самият Славчо Трънски – Боян му е партизанското име. В този момент от близката гора се подават още няколко партизани, облечени в расо – все едно цялата Духовна семинария е отишла и са станали партизани. Много се смяхме и аз не подозирах, че съдбата така ще се извърти, че аз ще играя този Боян. Един ден ме извика режисьорът Митко Петров и ми връчи сценария „Нощните бдения на поп Вечерко”. Стана ми лошо. И започнах по най-деликатния начин да се измъквам – че имам друг ангажимент и пр. Той ми каза: „Не, Павка, разбери, Славчо Трънски иска във филма си само имена”. И там действително са Цеца Манева, Калоянчев, Константин Коцев, Иван Иванов... Аз се покрих. Пак ме викат в киноцентъра - трябвало да се явя на другия ден във военното министерство.  Хванах се за главата. Аз съм прост редник от запаса, за какво ще ме викат. Подозирах, че не е за добро. Отидох и ме качиха в кабинета на генерал-полковник Славчо Трънски. Той ми каза: „Е, чете ли сценария, кво ще кажеш?”. И аз почвам да лъжа. Ами казвам, има елементи в тоя сценарий, които ми напомнят за Васил Левски – когато героят е предрешен като свещеник, партизаните и те, облечени в раса. Това, викам, много силно ме впечатли и ми напомня за поведението на Левски. Славчо Трънски се разтопи от удоволствие и каза: „Налиии!”. Беше ясно, че пътят ми за отстъпление става почти невъзможен. Обясних му, че имам поет друг ангажимент по същото време. Тогава Трънски каза: „Значи така ще направим – ще те вземем запас два месеца, ще те водим на снимки и като свършим тоя филм... Другите да чакат”. Като си представих, че ще ме карат в униформа от н-ското поделение на снимки, след това ме връщат, сипват ми чорбица в канчето... Приех я тая роля и я изиграх. Е, филмът не беше чак толкова лош благодарение на режисьора Митко Петров и моите колеги.

- С кои актьори запазихте приятелство през годините?

- Най-близки по душа са ми били Катя Паскалева, Наум Шопов и Велко Кънев. А Наум, той беше академия – от него можеш всичко да научиш. Диапазонът и на тримата беше страхотен – от крайно ексцентрична, от крайно комична до напълно драматична роля можеха да играят. Бяха жестоки професионалисти и това го доказват филмите, които са оставили. Чувствах ги близки, а с Катя бяхме и астрални близнаци, тя също е родена на 18 септември. Да използвам да поздравя и Руси Чанев – и той е на същата дата. Много трудно съчетание – да бъдеш и добър човек и актьор, беше Парцалев, с когото съм работил и в киното, и в естрадата. Иначе тези, към които съм изпитвал респект, са Иван Кондов, Николай Бинев, Гец.

- Коя роля съжалявате, че не сте изиграл?

- През 1975 г., веднага след „Щурец в ухото”, трябваше да снимаме „Приказка за сто и един” на Никола Русев. Това са притчи, за борбата между доброто и злото. Сред героите обаче имаше трима братя – казваха се Мальо, Кальо и Бальо. Милко Калев Балев. Това го дешифрира един човек и като съзряха зорките очи на цензурата, че тук става въпрос за другаря Балев, този сценарий замина.Междувременно получих покана за сериала „Капитан Петко воевода”, трябваше да играя втората роля – на Малък Петко. Хайтов страшно много настояваше, аз вече бях снимал в „Мъжки времена”. Хонорарът беше баснословен за онова време, не искам да го споменавам. И аз казах: „Не, поел съм ангажимент, ние ще правим „Приказка за сто и един”. И отказах. Но съдбата си знае работата. Ако се бях хванал да играя в „Капитан Петко воевода”,щях да се размина с няколко филма на Людмил Кирков.
Източник:Ретро

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ