"Спасители на плажа" -хитов сериал от 90-те

„Спасители на плажа“ (на английски: Baywatch) е сериал от САЩ, в който се разказва за работещи на плажа спасители от САЩ и техните изживявания. Мич и неговата приятелка, която също е спасителка, се женят, но след няколко години тя умира. Когато синът му става тийнейджър, започва да работи при баща си. Във филма се завързват много любовни връзки и интересни сюжети, но въпреки всичко спасителите продължават да работят като колеги и да бъдат приятели.В България сериалът е излъчван за пръв път по Канал 1 през 90-те години на 20 век и е озвучен на български. В дублажа участват Таня Димитрова, Десислава Знаменова, Чавдар Монов и Светозар Кокаланов.
Последните два сезона, озаглавени „Спасители на плажа – Хавай“, са излъчени през първото десетилетие на 21 век по Diema Family също с български дублаж, но с различен състав.

Спомен за Домна Ганева (27 юни 1935 — 30 декември 2012 г.)

Домна Ганева (27 юни 1935 — 30 декември 2012 г.) е българска актриса, съпруга на актьора Николай Бинев.

През 1958 година завършва актьорско майсторство в класа на проф. Кръстьо Мирски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. От същата година датира първото и участие в киното, във филма „Ребро адамово“, и членството и? в Съюза на артистите.

Играла е в трупите на Драматичния театър във Варна, Драматичния театър в Русе и в Младежкия театър в София, който днес носи името на съпруга и. Известна е и с участието си в множество аудио-драматизации на детски приказки към студио „Балкантон“.
Филмография:
„Ребро адамово“ — 1958
„Последният рунд“ — 1961
„Привързаният балон“ — 1967
„Любовницата на Граминя“ — 1969
„Таралежите се раждат без бодли“ — 1971
„Гола съвест“ — 1971
„Като песен“ — 1973
„Сиромашко лято“ — 1973
„Ламята“ — 1974
„Откъде се знаем“ — 1975
„Нечиста сила“ — 1978 сериал
„Черешова градина“ — 1979
„Концерт за флейта и момиче“ — 1980
„Романтична история“ — 1985
„Горски хора“ — 1985
„Вик за помощ“ — 1986
„Патилата на Спас и Нели“ — 1987
„Бронзовата лисица“ — 1991
„Без семейна прилика“ — 2004

Грижовните мечета

Превеждаха го и като „Мечетата с нежни сърца”. Странното е, че те не всички бяха мечета – имаше лъвче, маймунка, лисица…Но мечките доминираха и тъй като мнозинството винаги печели, са надделели при избора на заглавие. Дребосъчковци в най-различни цветове и форми, с най-различни „апликации” на коремчетата и най-различни магически способности. Картинките на тумбачетата им излъчваха лъч и като ги съберяха, се получаваше дъга, по която можеха да се пързалят.
Със сестра ми направо бяхме луди по това филмче и все се оприличавахме на някой от героите. Не можехме обаче да се спускаме по дъги, нито коремите ни излъчваха някакви сили или светлини, което си беше доста тъжно…

Grayeagle / Сивия орел (1977)



Година : 1977
Времетраене : 103 минути
Резюме : Монтана, 1848 г. Сивият орел, млад и снажен шайенски воин отвлича Бет - красивата дъщеря на заможния трапер Колтър.
Започва ожесточено преследване.

Znak Orla / Знакът на орела (1977)

Резюме :
Действието се развива в годините 1308-1334 около историческите събития свързани с борбата против немските рицари. Главният герой е Гневко, син на рибар от Гданск, чийто родители са убити от бранденбургци. В първите четири епизода той е 12-годишно момче, а в следващите - юноша.
Режисьор : Хуберт Драпела
Сценаристи : Алина Корта, Бохдан Пореба и Хуберт Драпела
В ролите : Ярослав Маковски, Кщищов Колбашек, Адам Бауман и др.
Държава : Полша
Година : 1977

Borsalino / Борсалино (1970)

Динамичен криминален филм по романа на Йожен Сакомано "Бандитите на Марсилия". Действието се развива през 30-те години на миналото столетие – благоприятно време за възхода на двама привлекателни мошеници. В началото те са подчинени на един от ръководителите на марсилската мафия и изпълняват поръченията му, но го унищожават и започват да работят самостоятелно и вземат под свой контрол цялата организирана престъпност в града  и се издигнали от обикновени мошеници до до ръководители на подземният свет в Марсилия.
Режисьор : Жаске Дерай

В ролите : Ален Делон, Жан-Пол Белмондо, Катрин Ровел, Франсоа Кристоф, Корин Маршан, Лаура Адани и др.
Държава : Франция, Италия
Година : 1970

Софийското Кино "Сердика",най-голямата кинозала в България

Кино „Сердика” е открито в началото на 70-те години – златното време за седмото изкуство. По това време салоните в София са буквално „на всеки километър”, а „Сердика” е замислено като „creme de la creme” – с най-модерните прожекционни апарати и озвучителна система. Гигантската зала е специално проектирана с обла форма за перфектна акустика. А капацитетът й е близо 900 места – два пъти повече от най-голямата кинозала в България сега.До 80-те години вратата за американските филми е затръшната у нас (с малки изключения), но аурата на Невена Коканова, Стефан Данаилов, Тодор Колев и цялото първокласно актьорско войнство е предостатъчна за препълнени салони. „Козият рог”, „Хан Аспарух” и „Оркестър без име” са тоталните боксофис рекордьори на соцепохата.„Сердика” е единственото кино в страната, което е отговаряло на мегатехническите изисквания на Джордж Лукас. Първата прожекция на „Междузвездни войни” е през 1982 г., пет години след дебюта на джедайската епопея в САЩ. Но не сме били последни – стари кинокритици си спомнят, че в Москва са гледали „Епизод IV” едва през 1985 г. Дори и през 90-те години американските филми идваха с половин-една година закъснение.През януари 1998 г. купих първия си билет от касата на „Сердика” – за „Слийпърс” на реж. Бари Левинсън с Робърт де Ниро и Брад Пит. Бях на втория ред, а в салона празни места не видях. Месеци по-късно стоях 10-15 минути с гръб към екрана и се удивлявах как е възможно 99% от публиката да реве. На екрана Кейт Уинслет държеше за ръката замръзналия Леонардо ди Каприо. Досещате се – „Титаник”.
След няколко години потъна и „Сердика”. То бе част от група софийски кина, приватизирани от гръцки бизнесмени. Те го затвориха уж за ремонт през лятото на 2004 г. и повече в него не се завъртя кинолента.

Иван Иванов-символът на българското кино и любопитни подробности за него

Иван Иванов дължи летящия си старт в българското кино на своята младоликост. Той влиза късно във ВИТИЗ, преди това иска да стане летец като баща си.
Завършва института на 28 години и веднага става звезда с ролята на Радо – 17-годишен питомец на ТВУ (трудово-възпитателно училище) във филма „Всичко е любов“.

Открива го режисьорът Борислав Шаралиев. Преди години обаче Иван ми каза: „Шаро (така кинаджиите и приятелите наричат Шаралиев – б.а.) ме беше гледал във всички постановки в Учебния театър на ВИТИЗ и накрая ми каза: „Ти си.“ Аз много обичах Шаро. Но откритието, това съм си аз и за това няма спор…“
Иван Иванов е роден на 16 декември 1951 г. в Асеновград. Едва 23-годишен се жени за медицинска сестра, от която има син Георги, сега е съдия. Развеждат се след година. Още в първи курс във ВИТИЗ се влюбва в колежката си Петя Силянова.
„Видях я и си казах – това е моето момиче“, признава актьорът. Двамата са заедно и до днес. Имат син Стефан – режисьор и рапър с име Уош Ем Си.

Иван Иванов играе по два сезона в Младежкия и във Военния театър и става щатен актьор към киноцентър „Бояна“.Дебютира като студент в един безпрецедентен филм на родната кинематография – матрос в „Срещу вятъра“ (1977) на Христо Христов. Година по-рано – през 1976-а, излиза „Циклопът“ – филм, който Христов снима по едноименния роман на Генчо Стоев. Оператор е Венец Димитров, в главната роля – Михаил Мутафов.
Когато режисьорът започва да монтира заснетия материал, стига до извода, че сюжетната линия с възрастния моряк има повече социален привкус и някак си разводнява военната тематика на „Циклопът“. И се отказва от нея. После с оператора Крум Крумов снимат още сцени с нови герои и ги сглобява с изрязания материал. Така се появява филмът „Срещу вятъра“, в който в ролята на стария моряк е Григор Вачков, а на матроса – Иван Иванов.
Филмът мина някак тихомълком на екраните и сигурно малко зрители са запомнили младия русоляв и светлоок актьор, на когото моряшката униформа стоеше чудесно, но нямаше кой знае какво да изиграе като характер на героя си.

Още по-маломерна е ролята му в двусерийния тв филм „Големият товар“ на Иван Комитов. Филмът е за борбата на МВР срещу наркотрафиканти, които прекарват стоката си през България. Героят на Иван Иванов пак е безименен, но актьорът може би събира впечатления, които след години ще му помогнат за филма „Комбина“.Докато младият актьор трупа теория във ВИТИЗ и практика в двата филма, в Киноцентъра един сценарий на Боян Папазов се бори със забраните на различни началници и комисии. Те не са вчерашни и съзират номера на Папазов да използва живота в ТВУ-тата като обемна метафора на времето и обществото ни.

И може би сценарият щеше още дълги години да събира прах в чекмеджетата на Българския Холивуд, ако на него не попада Борислав Шаралиев. Той застава зад текста с целия са авторитет на депутат, народен артист, носител на две награди „Златна роза“ от Варненския кинофестивал и на „Сребърен лъв“ от Венеция за „Рицар без броня“.

Така се дава шанс на героя на Папазов – Радослав Пенков Тасков, роден на 17 февруари 1961 г. в София, ученик в ТВУ в с. Белица да разкаже житейската си история. А на Иван Иванов – да покаже актьорския си талант и да извоюва звездния си статус в родното кино.
Режисьорът Шаралиев тръгва с идеята да снима в главните роли непрофесионални актьори. Хора от екипа му изръшкват всички столични гимназии и всички ТВУ-та в страната.Избраниците след огледите минават специален кастинг, но никой не издържа критериите на режисьора. Така той стига до извода, че 16-17-годишни младежи и девойки трудно могат да изиграят такива тежки роли, и се обръща към млади актьори от театрите и студенти от ВИТИЗ.

Иван Иванов има двама сериозни конкуренти за ролята. Единият е Емил Джуров, много талантлив млад актьор, почти негов връстник, другият е Ибиш Орханов. На Боян Папазов и Шаралиев им минава мисълта да снимат единия от тях, защото драматургията на сценария работи изцяло в полза на главния герой. Дори да не е голям хубавец на финала на филма той неминуемо печели симпатиите на зрителите. Така е например в „Абсолвентът“ с не особено красивия съвсем млад тогава Дъстин Хофман.

Режисьорът решава да заложи на основния холивудски принцип, според който актьорите красавци се харесват много повече на зрителите, и избира Иван Иванов. Уцелва в десетката, защото освен красив Иван е и талантлив.

„Филмът се получи, защото в сценария има герой – истински, пълнокръвен. И се случи така, че аз, който съм се родил на тази земя да свърша точно тази работа, се срещнах с този герой Радо“, обясни успеха на филма Иван Иванов. И добави, че, без да е грандоман, живее със самочувствието, че е в основата за успеха на „Всичко е любов“.След участието си в този филм Иван си спечелва славата на сикссимвол. Изиграва поредица от герои бунтари – в „Лавина“, 

„Комбина“, „Мярка за неотклонение“, „Романтична история“.
„С образа на Радо успях да кажа много неща тогава. Самият аз притежавам повечето от чертите на героя. И той има характер, който нищо в живота не може да пречупи“, споделя актьорът в интервю след премиерата.

„Иван е не само отличен артист, но и деликатен човек. А на снимачната площадка е изключително толерантен партньор. Той е дълбоко емоционален, но свенлив човек. Нищо, че изглежда мъжага. От хората е, които трудно показват своето истинско чувство“, казва колежката му Янина Кашева.Тя признава, че най-трудни за снимане били голите любовни сцени. Между двамата сякаш се появява някаква преграда, която пречи чувствата им да изглеждат истински. Все пак годината е 1978-а и кой знае какъв опит в изграждането на еротични сцени нямат нито режисьорите, нито актьорите.

Първия път, когато Иван и Янина трябвада се разсъблекат пред камерите, сцените са пълен провал. Въпреки че Шаралиев пуска в действие малка бутилчица уиски за разкрепостяване.
„И ние така се разкрепостихме, – разказа Янина – че се отрязахме от няма и 50 грама, седяхме и гледахме невиждащо. Ушите ми бучаха, Иван почти заспа. Натовариха на едни коли и ни върнаха обратно в София…“

Шаралиев разпуска екипа и нарежда на помощника си Огнян Гелинов да организира купон. Целта е двамата актьори да се опознаят и сближат. „Е, гаджета не станаха, но след този купон любовните сцени бяха заснети не само по-лесно, но и изглеждаха съъвсем истински“, спомня си Гелинов.

„Втория път вече се отпуснахме, получи се и събличането, и играта с дрехите. Много красиви станаха сцените, в които двамата се докосваме, държим се за ръцете, погледите ни се сливат, защото любовта не е в секса. И всеки що-годе чувствителен човек това го е усетил във филма“, коментира Янина Кашева.

Най-голите и смели кадри, разбира се, са отрязани и не влизат във филма. Съкратени са и други сцени, които тревожат идеологическите охранители.Въпреки това „Всичко е любов“ бързо печели изключителна популярност. Зрителският му успех е невероятен. Ученици и млади хора се редят на дълги опашки и гледат филма по няколко пъти. За няколко месеца той е гледан от над 2 милиона зрители. Иван и Янина стават всеобщи любимци.

През 1979 г. „Всичко е любов“ получава наградата на СБФД за сценарий, а Иван Иванов – за дебют. На филмовия фестивал във Варна през следващата 1980 г. филмът е отличен със специалната награда и наградата на критиката, Янина Кашева е отличена за най-добро изпълнение на женска роля.

Световна практика е, когато на екрана се появи ново лице, режисьорите да се надпреварват да го експлоатират. Същото се случва и с Иван. Шансът му е, че не го вкарват веднага в едно и също амплоа и да се чуди с какви актьорски хватки да излезе извън скованата му рамка.
През 1980 г. режисьорът Милен Гетов снима Иван в ролята на жандармерийския офицер Янкулов, чийто идеал е новият ред на хитлеристка Германия. 

Филмът е от така наречените антифашистки, а съсценарист е Иван Славков-Батето

Един от многото заснети в тази графа преди 1989 г., но Иван Иванов направи убедителен образ.Следващите години са изключително натоварени за актьора. Почти по едно и също време се снима в три филма. Най-успешният от тях е „Комбина“. Заглавието измисля редакторът Георги Мишев, режисьор е Никола Рударов, който помага на Владимир Ганев в сценария.
Иван Иванов е служителят на МВР Христо, който под псевдонима Васил (Вас) се внедрява в „комбината“ – контрабанден канал за хероин от Близкия изток за САЩ, който преминава през България. По това време 30-годишният Иванов е истински български киноидеал. Ученички лепят снимката му в лексиконите си, а след „Комбина“ започват да му подражават тийнейджърите – имитират го като поведение и особено като прическа. Всички момчета от един клас във врачанска гимназия се подстригват като героя му Вас.

А в „Комбина“ Иван Иванов всъщност е с перука. По сценария той излиза от затвора и трябва да е остриган. Но по същото време се снима и в „Ударът“ на Борислав Шаралиев, където играе ролята на капитан Петър Илиев. Това е човекът, който на 8 срещу 9 септември 1944 г. осигурява превземането на военното министерство. И тъй като капитанът бил с хубав алаброс, не можело Иван да го играе остриган нула номер. Затова му изработват много специална перука.Готовият филм е харесан от киношефовете, но някои началници в МВР се обявяват против в него да се говори за „организирана престъпност“ и „канал за наркотици“. В България такива проблеми няма! „Не казвам, че ги има, това е художествена измислица. А и може утре да се появят, защо не примете филма като превантивна мярка“, съпротивлява се режисьорът Никола Рударов. И през ум не му минава какъв пророк всъщност ще се окаже.

На кинофестивала във Варна през 1982 г. филмът печели уникалната награда „За популярност сред зрителите“. Решено е да има продължение. В Лондон дори заснемат първите кадри от „Комбина 2“. Как офицерът от ДС Вас (Иван Иванов) идва със специална задача в чужбина. И тогава гръмва скандалът за участието на Сергей Антонов в атентатата срещу папа Йоан Павел Втори. Идва часът на противниците на „Комбина“.

Какви шпиони, какви контрабандни канали, я вижте какво говори светът за нас, вдигат аларма те. И проектът е спрян.В „Комбина“ Иван Иванов си партнира с 23-годишната Ваня Цветкова, станала известна с ролята си на Доротея във филма „Бариерата“. Двамата за втори път играят роля на млади хора, които се влюбват един в друг, но биват трагично разделени от смъртта.
Наред с „Комбина“ и „Ударът“ актьорът играе и в „Лавина“ на Ирина и Христо Пискови, който се снима почти две години – от есента на 1979 до лятото 1981 г. Там, затрупан от лавината, загива героят на Иван – Асен, в „Комбина“ куршум пронизва героинята на Ваня – Съни.
Иван и Ваня изиграха неосъществената си любов и в трети филм – в сниманата 20 години след „Комбина“ лента на Малина Петрова „Другият наш възможен живот“ (2004). По сценарий героят на Иванов трябва да се срещне с Христо Фотев. Поетът умира на третия ден от началото на снимките.

Но преди това във „Мярка за неотклонение“ (1983) Иван пак е нещо като „бунтовник без кауза“. Героят му се казва Траян, а трима души изнасилват красивата му приятелка Яна (Стефка Илиева). И той започва да отмъщава сам. Ликвидира първия, при опита да убие втория е заловен. Започва следствие, което търси отговор на въпроса как младият човек е стигнал до порочния кръг на насилието.Няма как популярността и талантът на актьора да не останат незабелязани и за така наречената работническа тема. Младият режисьор Емил Цанев го ангажира във филма си „Стената“.

Действието се развива на строежа на голям язовир, където Иванов е в ролята на инж. Марин Маринов. Той е носителят на новото и влиза в кинфликт с ръководителя Чичов (Георги Георгиев-Гец), който в името на крайната цел си позволява „някои нарушения на правилата“. В конфликта между двама положителни герои надделява по-положителният. Познайте кой…
Един от последните филми на Иван Иванов преди 10 ноември е „Мечтатели“ на режисьора Иван Андонов, в който пресъздава образа на Димитър Благоев. Ролята на съпругата му Вела Живкова-Благоева изпълнява Цветана Манева.

Авторите на филма са се изхитрили и проследяват само шест години от живота на създателя на социалистическото движение в България – от завръщането му от Петербург през 1885 г. до Бузлуджанския конгрес през 1891 г. Благоев и сподвижниците му още са романтици в преследването на идеала си и може и да станат симпатични на зрителите.

Иван Иванов убедително влиза в ролята на Дядото, играе сдържано и обрано, стои добре в двубоя си срещу началника на полицията Стаменов (Стефан Данаилов). На фестивала във Варна през 1987 г. Иван е отличан с наградата за най-добра мъжка роля.След 1989 г. актьорът изчезна и от екрана, и от житейската сцена. Затвори се в апартамента си близо до пазара „Иван Вазов“. Изглежда, се затвори и в себе си. Май най-добре се чувстваше в с. Оборище, онова, бунтовното през април 1876 г. Навлезе в някаква дълга творческа пауза, която притесни многобройните му почитатели. Не даваше интервюта.

„Не съм се скрил – проговори той през 1997 г. – Просто няма кино и аз направих своя категоричен избор…“ Каза го въпреки участието си в тв сериала „Гори, гори, огънче“ (1994) и „Трафик“ (1995). И двата доста спорни, за да не кажа слаби. Изглежда, след участието си в „Кървав спорт 4“ е разбрал, че няма смисъл да харчи таланта си за „няколко долара повече“ в американски бози.

Каза още, че предпочита да пише, вместо да хленчи. И започна да издава книги: „Този живот – онзи живот“, „Отговори“, „Добре дошъл у дома“, „Живот“. Снима се и в няколко филма – „Стъклени топчета“, (1999), „Наблюдателят“ (2001), „Асистентът“ (2002), тв сериалите „Едно дете в повече“ (2004) и „Врабците през октомври“ (2007)…
А в редките си интервюта през годините с различни думи и метафори внушава: „Бог е любов. Толкова ми е кеф, че съм жив. По-голямо чудо от това няма – едновременно е красиво и тъжно. Животът е любов и болка…“

Автор: Пенчо Ковачев
24chasa.bg

Един снимачен ден (1968)

На тиха софийска улица пристига снимачна група и започва да разтоварва екипировката си и да подготвя „терена” за снимки. Постепенно наоколо се натрупват любопитни. Ще се снима 124-ти кадър на бъдещия филм – кратък диалог между главните герои. Многократното преснимане на тази сцена става повод за разкриване на взаимоотношенията между актьорите, режисьора, сценариста и другите членове на екипа. Всеки от тях се раздвоява между работата си по филма и всекидневните си проблеми в реалния живот. Най-после кадърът е заснет. Екипът прибира техниката и си тръгва.
Сценарий: Валери Петров
Режисьор: Борислав Шаралиев
Оператор: Атанас Тасев
Музика: Милчо Левиев
Продукция: Българска телевизия
В ролите: Гинка Станчева, Апостол Карамитев, Евстати Стратев, Васил Цонев, Янко Янков, Никола Рударов

Как първата любов на Карамитев се поболява след раздялата им

Безброй са жените, въздишали по магнетичния чар на Апостол Карамитев, още толкова са се чудели как този изключително красив актьор остава (сравнително) верен на талантливата си, но далеч не вдъхновяващо привлекателна съпруга Маргарита Дупаринова. 

Той отбива с обезоръжаваща усмивка атаките на напористите дами и продължава с широката си крачка към репетиция в Народния театър, часове в театралната академия, където преподава и успява да открадне час-два да си поиграе с децата си, да ги нахрани и да изслуша болките и хвалбите им.

Малцина знаят, че преди брака с Дупаринова Карамитев е бил сгоден за своя съученичка от италианската гимназия в Бургас. Тя се казва Магда. Писателят Станко Михайлов я описва като „омайващо чаровна и пренаситена с духовно обаяние, със съвършени телесни форми, дъхаща на скромност, доброта и нежност, облечена най-изискано за времето въпреки следвоенния период“.

Магда и Чочо, както всички наричат Апостол на галено, са ученическа любов

Тя е от скромно учителско семейство, а неговият баща е хамалин на пристанището, но родителите им дават мило и драго децата им да завършат италианското училище. На една екскурзия до Рим юношите признават чувствата си. След завършването на гимназия, за да успокоят родителите си, влюбените се сгодяват.

За да угоди на баща си, който с каруцата изкарвал прехраната на Апостол и двамата му братя, бъдещият актьор записва право в Софийския университет, но тайно започва да посещава и театралната школа. Магда пък отива на санаториум да укрепва слабите си дробове, но в любовните си писма си обещават да заживеят заедно. Студентската квартира на Карамитев е приземна стаичка зад Женския пазар, но на двамата им се струва дворец. Годениците са щастливи въпреки бедността.

Идилията е брутално прекъсната от смъртта на Магда. Близки до влюбените обаче твърдят, че това не е цялата истина. Според една от версиите приятелят на Карамитев, актьорът Георги Попов-Попето му признал, че също е влюбен в красивата бургазлийка. Апостол започва да ревнува от всеки жест на любезност към конкурента си от страна на годеницата му. Един ден си събира багажа и ядосан напуска. Магда се поболява от мъка, туберкулозата й ескалира и тя умира. Писателят Станко Михайлов обаче се кълне, че причината за смъртта й е вероломството на годеника й.

„Магда и Апостол вече се тъкмели за сватбения ден, когато се разиграла трагедията. Според общата ни приятелка Маргарита приятелят на Апостол – колегата му Георги Попов, признал пред него, че бил влюбен в годеницата му.

А Апостол само това чакал да чуе, защото търсел начин да се раздели с Магда. Станал вече известен, ценен и обичан артист, а на всичко отгоре и неспасяемо преследван от жените. Откривали се нови житейски и творчески простори, каквито с Магда очевидно считал, че не може да има. Та, с две думи, взел да се чуди как да се отърве от сватбата.

А Магда беше самата святост от женска красота, доброта, възпитание, честност и всеотдайност. Кусур не можеше да й се намери.

И тогава двамата с Попето измислили: Апостол да излезе по работа, а Попето да остане при Магда уж за компания. През това време обаче Попето трябвало незабележимо от Магда да заключи вратата на къщата и подир половин час Апостол да ги завари в стаята „заключени“. Така и станало. Апостол се върнал и понечил да влезе. Като намерил вратата заключена според уговорката, започнал да тропа, да крещи и да чупи прозорците, обвинявайки, че Магда му изневерила с първия му приятел, който пък го унижил с предателството си към него. Грабнал си куфара и напуснал дома, а след него Магда се строполила от сполетелия я ужас. Мигом заболява и след 42 дни умира в мъки и агония от скоротечна туберкулоза“, завършва Станко Михайлов.

Каквато и да е истината, след злополучния годеж Апостол Карамитев става един от най-популярните актьори. Снимките му се продават по стрелбищата, девойки обикалят тичешком целия квартал, за да се разминат още веднъж с него на улицата. В Народния театър получава купища любовни писма. Според една поетична легенда, когато излиянията в пликове станали два куфара, актьорът ги дал на Николай Лилиев (по онова време драматург на Народния театър). Писателят пожелал да се зареди с вдъховение от любовните писма, защото си нямал свои. Мълви се, че дори Лилиев получил инфаркт, четейки горещите редове.

За всеобща изненада любимецът на дамите се влюбва в две години по-възрастната си колежка Маргарита Дупаринова. Тя е завършила Американския колеж, т.е. също като него има „черна точка“ от буржоазно образование, но пък на две годинки е останала сираче. Баща й е земеделският лидер Спас Дупаринов. В негова памет тя записва първо Агрономическия факултет и по онова време е влюбена в Лалю Ганчев, бъдещ посланик в Скандинавия, баща на Вера и Васа Ганчеви. Влече нието на Дупаринова към театъра обаче надделява.

Мнозина смятат, че любовта на Маргарита и Апостол е избуяла на репетициите на „Ромео и Жулиета“. Самата Дупаринова разказва друго: „Как се запознахме? В радиото. Апостол все еше, като казваше, че аз се качвала пред него по стълбата (беше вече студент във ВИТИЗ) и като гледал как движа ханша (той го казваше с малко думи, имаше навик понякога да ги употребява), това го привлякло и много ме харесал. Но си спомням, че започвахме репетициите за масовите сцени във „Фуенте Овехуна“. Беше с две години по-млад от мен. Дойде в театъра по-късно, защото е бил на фронта в Унгария по време на войната, после е учил в театралната школа и т.н. Когато го видях за първи път, имах чувството, че пред очите ми оживява.самият Давид на Микеланджело

Защо съм се влюбила? Че кой не е бил влюбен в Апостол Карамитев?! Даже и животните го обожаваха.“Истинска истерия Карамитев предизвиква в ролята на Ромео. Партнира му 40-годишната, но крехка и изящна Ирина Тасева, която се дублира със завладяващата Мила Павлова. Маргарита Дупаринова е разпределена в ролята на дойката.

Мила забременява с дъщеря си и се налага бъдещата съпруга на Апостол бързо да поеме ролята на Жулиета. Истински късмет, защото тайно е мечтала за нея и знае текста наизуст. Е, ковчегът не е пригоден за високата й фигура и краката й стърчат

но пък е истински близо до Апостол. Любовта от сцената преминава в живота и на 21 август 1948 г. Карамитев й поднася сребърна годежна халка сред декорите на „Ромео и Жулиета“ в Народния театър. Сватбата също е на сцената. Напук на прогнозите за кратък семеен бракът им е спокоен и щастлив въпреки настъпателните почитателки. От тях най-горко страда съпругата Маргарита Дупаринова - обиждат я по телефона, атакуват я на улицата, твърдят, че са бременни от Карамитев.

Популярността му, избухнала с ролята на Ромео в „Ромео и Жулиета“, ескалира с филмите „Любимец 13“, „Специалист по всичко“... Някои го гледат десетки пъти в Шекспировата любовна история. Заради него се изкупуват и билетите за „Дон Карлос“, „В полите на Витоша“, „Маскарад“, „Двама на люлката“... „Жените бяха луди по него. Луди, луууди! И не само ученичките...“, споделя Гинка Станчева, снимала се в няколко филма с Карамитев.

„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита. Единствената болка на актьорите била, че не можели да създадат дете. Когато успява да зачене, Дупаринова ражда един след друг дъщерята Маргарита и сина Момчил. Двамата заедно решили да кръстят първородното си дете на единия от тях в зависимост от пола, докато името на сина измислил Апостол. Бременната Дупаринова била на турне с пиесата „Идеалният мъж“ от Оскар Уайлд. Апостол й писал, чеако роди момче, ще трябва да го кръстят Момчил, защото няма по-мъжко име от това. Бащата е толкова привързан към децата си, че тича от репетиция в театъра към къщи, за да учи с тях уроците им, да види дали са се нахранили и да ги погали, разказва Михаил Топалов.

Градска легенда е, че столична гадателка „видяла“, че Карамитев е астрален близнак с френския киноактьор Жерар Филип

Тя му предсказала същия живот - ранна слава, безброй почитателки, само един брак и ранна смърт. В голяма степен съдбата на Апостол Карамитев повтаря тази на Жерар Филип. Българинът си отива в късната есен на 1973 г. от рак на черния дроб и въпреки неистовите си усилия не успява да завърши последния си филм „Сватбите на Йоан Асен Втори“. Единственият на снимачната площадка, който знае за болестта му, е режисьорът Вили Цанков. За да съхрани заснетите кадри с големия актьор, постановчикът решава Коста Цонев да заснеме последните сцени. В началото на филма той казва: „Ще поискам от вас със силата на вашата фантазия да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев.“

Незабравимият Ромео си отива едва на 50 години, с което изпълнява заканата си пред писателя Светослав Минков: „Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите.“

Грехът на жена му

„Имам само един грях към Апостол. През целия ни семеен живот не намерих време от работа, репетиции и представления да се науча да правя пица. А толкова ме молеше. Беше опитал в Италия и нали идваше от бедно семейство, вечно беше гладен.

По-късно направих хиляди пици - в негова памет, но той вече не беше между живите“, признава Маргарита Дупаринова. Тя чак в края на живота си споделя, че след Карамитев има още един брак, кратък и неуспешен, с речен капитан.

Източник:epicenter.bg

„Рицар без броня“ (1966)

Семейството се суети около новата кола и потегля на първия излет с нея. Малкият Ваньо (Олег Ковачев) бъбри весело, но бащата (Цвятко Николов) го срязва. Майката (Мария Русалиева) слага трапеза на открито, но в този момент колата потегля по наклона. Уплахата им, че малкият е вътре, отминава - палавникът изскача от храстите. Ваньо често играе сред блоковете с дървени мечове и картонена рицарска броня и постепенно се сблъсква с живота на възрастните. Неговата учителка (Таня Масалитинова) идва при баща му, началник в министерството, със справедлива молба, но той я отпраща. Момчето е смутено от разговора между родителите - защо не се застъпват за правдата? То се чувства самотно и все по-чуждо у дома и разговаря на ум с единствения човек, на когото се доверява - вуйчото (Апостол Карамитев). Когато той го взема на разходка, детето е щастливо. Двамата надникват в печатницата на вестник, на репетиция в театъра, отиват на интересен филм. Вуйчо Георги не прекъсва думите и въпросите на Ваньо, отнася се към него със сериозност. И когато се прибира вкъщи, момчето притиска до себе си кристала, подарен от вуйчото, за да го показва като чудо.
„Рицар без броня“ е български игрален филм (семеен, драма) от 1966 година на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Валери Петров. Оператор е Атанас Тасев. Музиката във филма е композирана от Васил Казанджиев.

Бъди благословена (1978)

След гимназията Елена започва работа като шофьор, въпреки волята на родителите си. Така се запознава с Жоро - момчето, в което се влюбва, забременява, а след това се разделят. Изоставена от приятеля си, Елена решава да остави детето си за осиновяване. Постъпва в Дом „Майка и дете”, където се запознава с други жени с нейната съдба. Момичетата в болницата посрещат Елена със свой ритуал. Пред очите на Елена се разиграват различни драми, среща се с различни съдби.След всичко преживяно там, Елена избира да отгледа детето си сама...
Сценарист: Кирил Топалов
Режисьор: Александър Обрешков
В ролите: Мариана Димитрова, Доротея Тончева, Евгения Баракова,Мария Статулова, Румяна Пашева, Васил Попилиев, Георги Мамалев, Антон Радичев, Милка Попантонова Оператор: Крум Крумов

"Гара за двама"-знаков филм на цяло едно поколение

Наред с "Покаяние", "Гара за двама" по всеобщото мнение на критиката е знаковият филм на т.н. "руско перестроечно кино". Още с появата си творбата на Елдар Рязанов се превърна в световно филмово събитие, най-вече заради теми, които дотогава бяха табу за социалистическото изкуство - съдебните грешки, живота в лагерите, зачитане на човешкото достойнство, търговията на черно.

Пианистът Платон Громов изпуска влака на една малка гара, където среща Вера. Тя е келнерка, която с приятеля си /в ролята Никита Михалков/ препродава плодове от Грузия. Громов е известен музикант, поел вината на съпругата си, говорителка в телевизията, заради убийство при катастрофа и трябва да влезе в затвора. Двамата се влюбват, макар да са от различни социални слоеве, с различен житейски опит и с различни разбирания за живота. При това любовта им би трябвало да трае броени дни, защото Громов влиза в затвора. И се оказва, че не всичко е така, както изглежда на пръв поглед. За мнозина зрители от средното поколение незабравима ще остане финалната сцена на филма, когато след отпуска Громов закъснява да се върне в затвора, а Вера свири с акордеона, само и само надзирателите да чуят, че той се връща.

Сценарист на филма е Емил Брагински, а режисьор и съсценарист е Елдар Рязанов. В главните роли участват Людмила Гурченко, Олег Басилашвили, Нона Мордюкова, Никита Михалков и др.

Белият Бим - Черното ухо / Belyy Bim-Chyornoe ukho (1977)

Режисьор : Станислав Ростоцки
В ролите : Вячеслав Тихонов, Ирина Шевчук, Валентина Владимирова, Михаил Дадико, Иван Рижов, Михаил Зимин
Държава : Russian
Година : 1977 година

Резюме : В основата на филма е залегнала повестта на Гаврил Троеполски "Белият Бим - Черното ухо". Както повестта, така и филмът с особена любов и внимание разказват за трудната съдба на едно куче, което преминава от едни ръце в други, докато намери своя печален край във фургон за безстопанствени кучета.

Но филмът не е само за съдбата на кучето, а и за хората - добри и зли, равнодушни и отзивчиви; за сложните човешки взаимоотношения, които, в края на краищата, определят съдбата на Белия Бим. Филмът ни кара да се замислим за дълга на човека пред могъщата, но понякога и беззащитна природа…

Пътят към София (1979) Всички епизоди

Първа серия Вижте ТУК>>>
Руско-турската война е в разгара си. Революционерът Дяко пристига в София. Неговата цел е да подпомогне руското главно командване при освобождението на града. В дома на Андреа Будинов се запознава с неговите братя. Най-големият от тях – Климент, е лекар в турска военна болница. По време на следването си в Петербург той се е свързал с руското разузнаване, с което поддържа контакти след завръщането си в България. На излизане от дома на братя Будинови Дяко е арестуван от турците.

Втора серия Вижте ТУК>>>
Подложен на жестоки мъчения, за да не издаде съмишлениците си, Дяко се самоубива. Комендантът на София планира да превърне града в непревземаема крепост и е мобилизирал за строежа на укрепленията всички здрави български мъже. Сред тях са и двамата братя Андреа и Коста Будинови. Ръководителят на английското разузнаване при Западната турска армия Сенклер придружава група чуждестранни консули при обиколката им из табиите. Турците осуетяват опит за неподчинение на един българин, Андреа се намесва и е арестуван. Благодарение на познанството си с присъстващия френски консул Леандър Леге той е освободен. От разговора с него Андреа научава, че в София предстои посещение на високопоставен турски военачалник, който трябва да създаде редовна турска армия за отпор срещу приближаващите руски войски. За да научи повече подробности, Андреа се сближава с Неда – годеницата на Леге, в която отдавна е влюбен.

Трета серия Вижте ТУК>>>
Руските войски обсаждат Плевен. Андреа научава от Неда, че очакваният в София военачалник е главнокомандващият турската армия Сюлейман паша. Климент и Коста отиват при руснаците, за да им предадат тази информация, а и да им покажат най-прекия път през Балкана, за да се появят изненадващо бързо в тила на турските войски. Настъпва зима. Генерал Гурко подготвя войските си за прехода, идва вестта за превземането на Плевен.

Четвърта серия Вижте ТУК>>>
Сенклер арестува стария Будинов заради измяната на синовете му. За главата на Андреа е обявена награда. Генерал Гурко повежда войските си през Балкана, много от руските войници намират смъртта си, засипани от снежни виелици. В преспите загива и Коста Будинов. Братът на Неда я проследява в една късна вечер и така открива къде се крие Андреа. Съблазнен от наградата, той го издава на Сенклер. Андреа успява да се изплъзне от засадата. Неда е арестувана. Тя изпраща писмо до Леге, в което го моли да развалят годежа. Сесил, дъщерята на Леге, която е силно привързана към Неда, тръгва да я търси, за да я убеди да се омъжи за баща ѝ. На улицата Сесил е заловена от турци, изнасилена и убита.

Пета серия Вижте ТУК>>>
Генерал Гурко преминава Балкана и се готви да атакува разположената около София армия на Сюлейман паша. Превзет е Арабаконашкия проход. Пътят на руските войски към София е открит. Чуждестранните консули са уведомени от Сюлейман паша, че София ще бъде опожарена. Сенклер напуска София, турците панически бягат. В спасяването на града се включват всички негови жители. Сред тях са италианският консул Виторио Позитано и Андреа. С група смелчаци Андреа влиза в Черната джамия, където са затворени Неда и баща му. Но непоправимото вече се е случило – старият Будинов и бащата на Неда са обесени. Андреа успява да спаси само Неда. Руските войски тържествено влизат в София ...

Киану Рийвс — един трагичен герой

Киану Рийвс е един от най-популярните актьори в Холивуд, но в същото време и един от най-трагичните герои. Актьорът има редица успешни роли, в същото време обаче, трябва да се бори с много житейски трагедии, които бележат живота му.
Научно — фантастичния филм „Матрицата“ донесе на Киану Рийвс световна слава. Въпреки,че кариерата му е тръгнала по възходяща линия, личния му живот не е толкова добър.
Много житейски проблеми са го преследвали цял живот. Когато бил на три години, баща му напуска семейството. Киану и сестрите му са израснали с дядо си и баба си, защото майка им се омъжила и се развела четири пъти. С оглед на това, че често се местели, Киану Рийвс често трябвало да сменя училището. Страдал от дислексия, не бил примерен ученик и имал куп проблеми. Поради това, Рийвс често го гонят от училище, което той никога не завършва.
Въпреки, че е бил успешен в хокея, спортна злополука унищожава мечтата му за участие в Олимпийските игри. След това започва да снима, а през 90-те години в Холивуд го затрупват с купища покани за филмови роли.
През 1999 г. се влюбва в колежката си Дженифър Сим, а за св. Валентин двойката научава, че чака дете. За съжаление на двамата не им е писано да бъдат щастливи и да имат семейство. При трагичен инцидент Дженифър губи бебето в осмия месец от бременността, а в резултат на тази ужасна загуба двамата се разделят.
Въпреки че не са заедно, те остават в добри отношения. За съжаление, неговият кошмар продължава. Дженифър преживява катастрофа и загива. Удря се в три коли, а от силата на удара направо излита от своя джип.
Но Киану Рийвс не губи само жена си и любовта на живота си. Той останал и без най-добрия си приятел, който умира от свръхдоза. „Той беше велик човек и актьор. Добре се разбирахме. Много ми липсва и често мисля за него“, сподели Киану в един разговор.Но Киану Рийвс въпреки всички житейски трагедии не се предава. Той признава, че тези трагедии са го направили по-добър човек. „Всички можем да се съгласим, че един силен човек може да оцелее, въпреки тежките трагедии и да продължи да се радва на малките неща. Независимо от това, което ви притеснява в момента, можете да победите това“, заключава кинозвездата.
www.razkritia.com

Кадри от старото българско кино




10 незабравими български кинокласики

„Крадецът на праскови” (1964) на Въло Радев е „Великата илюзия” на българското кино. Заедно с останалите два филма от трилогията на любовта и дълга – „Цар и генерал” (1966) и „Най-дългата нощ” (1967), режисьорът насочва киното ни по невървян дотогава път. Показва му, че значимите идеи задължително трябва да са облечени в покоряващи публиката спектакли. Учениците на Въло Радев от всички поколения добре помнят думите му: „Бизкият план – това е мигът на истината в киното. Човешкото лице казва повече от всякакъв диалог.” Затова най-истинската сцена, на която се случват филмите на Въло Радев, са лицата на актьорите му, изразителните им планове. И ако трябва да съберем киното му в един единствен кадър, това ще е лицето на жена, по което минава внезапната сянка на копнеж и печал. С много вятър в косите и няколко точни акорда на китара…


„Лачените обувки на незнайния воин” (1979) на Рангел Вълчанов е история на живота през детското възприятие за света. Кои сме? Откъде сме? И кое ни е карало да вървим напред? Това са въпросите, които си задава години преди да направи филма режисьорът, стоейки една сутрин пред Бъкингамския дворец и наблюдавайки смяната на караула. Тогава той си спомня за своето родно село и се замисля колко различни са неговите съселяни. Пита се какви са били техните дни и нощи, делници и празници, радости и скърби. Тръгвайки по пътя на спомените, назад към детството, Рангел Вълчанов създава този носталгично-присмехулен филм. Главният герой Симеон отново става седемгодишното момченце Моне и така започва разказът за историята на един живот, пресъздаден от натурщици от родното село на режисьора. 85-минутната драма има приз за режисура от Фестивала на българския игрален филм във Варна (1980); „Златен паун” от Международния филмов фестивал в Делхи (1981), отличена е за сценография от Съюза на българските филмови дейци (1979) и за дизайн на костюми от Съюза на българските художници – Варна (1980).
„Понеделник сутрин” (1966) на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков е кинодебютът на Пепа Николова. Един от добрите български филми, минал в нелегалност за повече от 20 години, разказ за историята на млада жена, чието свободомислие е наказано от обществото, което отказва да приеме различността и правото на втори шанс…
„Привързаният балон” (1967) на Бинка Желязкова е сатирична притча за националния характер, за неуспешния, но продължаващ „опит за летене” на българите. Критиката го определя като най-вдъхновената и талантлива екранизация на Радичков в киното. Макар да е забранен за показване веднага след премиерата си, този истински шедьовър остава незасегнат от времето.


„Козият рог” (1972) на Методи Андонов, по сценарий на Николай Хайтов, е едно от върховите постижения на българското кино. Антон Горчев, Катя Паскалева и Милен Пенев са в главните роли във филма, отличен с Първа награда и Наградата на публиката на Фестивала на българското кино във Варна, специалната награда на журито в Карлови Вари, „Сребърен Хюго” в Чикаго, наградата за женска роля на Катя Паскалева в Панама, наградата „Фемина” за най-добра актриса в Брюксел, Голямата сребърна купа в Сантарен (Португалия). „Този филм е Божи пръст в съдбата ми”, казва Катя Паскалева за „Козият рог”, посочен за най-добрия български филм за всички времена в анкета на в. „Култура” от 1993 г.
„Преброяване на дивите зайци” (1973) на Едуард Захариев е сатирична комедия, насочена срещу бюрократичните, псевдопатриотични прояви на хората в съвременния живот. Ръководени от чиновника Асенов в разгара на земеделската работа, от село Югла тръгват да броят дивите зайци в землището. Макар че всичко се върши със старание, броят на зайците остава неизвестен.


„Авантаж” (1977) на Георги Дюлгеров е българският филм с най-високо отличие от международен кинофестивал – „Сребърна мечка” (1978) в Берлин. Освен че е съсценарист, в него Руси Чанев прави една от най-добрите си роли. „В много отношения „Авантаж“ е полемичен – къде свършва вината на един престъпник и къде започва вината на обществото, – споделя Георги Дюлгеров. – Разказът следи лутанията на един човек, способен и деен, който обаче се реализира като… джебчия. Стремежите и намеренията ни са били да избегнем евтината екзотика, която в повечето случаи съпътства подобен род филми, за сметка на трагизма на ситуациите, на въпроса за вината. Искахме да постигнем истинско присъствие на героите, лишено от любуване. В такъв смисъл може да се говори за документалност. Но същевременно сме се стремили към експресивност на изображението.”
„Всичко е любов” (1979) на Борислав Шаралиев, по сценарий на Боян Папазов, създава първата истинска българска кинозвезда. Това е филмът, който превръща актьора Иван Иванов в секссимвол на българското кино. Свързващо звено между „Вълчицата” (1965), „Вчера” (1988) и „Маргарит и Маргарита” (1989), той дръзко и открито поставя пръст в раната на крамолната тогава тема „ТВУ” и заедно с това съзнателно или интуитивно ражда българския бунтар срещу лицемерието и фалша в обществото – аутсайдера нонконформист Радослав, проникновено претворен от Иван Иванов, духовният родственик на бунтовниците на Джеймс Дийн, Марлон Брандо и Збигнев Цибулски. Филмът е отрупан с награди: от СБФД и критиката – за дебют на Иван Иванов; от 16-ия Фестивал на българския игрален филм Варна 1980 – за женска роля на Янина Кашева и Специалната награда за Борислав Шаралиев, Боян Папазов и Иван Иванов.


В „Да обичаш на инат” (1986) на Николай Волев баща и син водят битка, в която победата не е по-малко опасна от загубата. Сблъсъкът между поколенията представя двете страни на един и същи проблем – за фалшивите ценности… Драмата, създадена по романа на Чавдар Шинов, е отличена със Специалната награда, Наградата за операторска работа, Наградата на кинокритиката и Наградата на публиката във Варна през 1986 г.; Наградата за режисура и наградата за мъжка роля на СБФД; Специална награда на журито и Награда „Дон Кихот” на Международната федерация на киноклубовете в Карлови Вари, 1986.
Игралният дебют на Иван Черкелов „Парчета любов” (1989) предизвиква оживление сред кинематографичните среди. Критиката го определя като „програмния филм на поколението от 1989-а”, интимно изследване на духовната криза на младите в тоталитарното общество. Кинотворбата е разказ за отчуждението, пасивността, безсмислието, филм за нулите и минусите…

Глупакът (Le Corniaud) 1965 г

„Глупакът“ (на френски: Le Corniaud) е френско-италианска криминална кинокомедия от 1965 г. на френският кинорежисьор Жерар Ури. Сценарият е на Марсел Жюлиен и Жерар Ури. Главната роля на Антоан Марешал се изпълнява от френския киноартист Бурвил. В ролята на Леопол Сароян участва френския киноактьор Луи дьо Фюнес.
Парижанинът Антоан Марешал тръгва за отпуска си в Италия със скромния си Ситроен. Но още на първото кръстовище в неговата кола се врязва луксозният Ролс-Ройс на бизнесмена Леопол Сароян. Сароян любезно поканва в своя офис Марешал като му предлага компенсация за проваления му отпуск. С луксозен Кадилак Марешал трябва да пропътува като турист разстоянието от Неапол до Бордо със солидна сума пари в джоба...

Холивудските топ мъже в уникални снимки от Преди и Сега








Какво споделя в последното си интервю Кирил Господинов (Баш майсторът)

Леа Иванова му направила любовно признание.
Калоянчев и Анастасов се мразели до смърт, споделя  в последното си интервю комикът.

Актьорът Кирил Господинов, превърнал се във всенароден любимец с ролята си в култовата комедия "Баш майсторът", напусна този свят на 68  години. Умря, сломен от мизерия и самота. Човекът, който на екрана се правеше на голям тарикат, се оказа безпомощен като дете в условията на "дивия капитализъм" от началото на 90-те. За да свързва двата края, след пенсионирането си отвори малка бакалия в столично предградие, но "бизнесът" му безславно фалира по време на Виденовата зима. Завличат го нелоялни доставчици, затъва в борчове, налага се да ипотекира таванчето, където се е приютил със сина си Николай... В един момент, омерзен и отчаян, комикът напусна София и се пресели във Варна, където е живял като дете. Виталността му беше пословична, обаче и тя не можа да победи купищата болести, връхлетели го след принудителното оттегляне от сцената.

"Последните му години бяха много самотни, споделя неговата колежка Илка Зафирова, но той беше изпълнен с някакво спокойствие. Киро беше шантав човек, нестандартен, различен от всикчи останали....", сигурна е звездата на театър "София".
Гларусът, който сваляше с финт мацките в "Шведски крале", нямаше особен късмет с жените. Като студент преживява изпепеляваща любов с ученичка. Женят се, ражда им се дете, но момичето е прекалено незряло за съпруга и майка. Тръсва бебето на бащата и... тръгва да си дири късмета. Така стига чак до Франция, където се омъжва повторно за местен богаташ. А синът й Николай се запознава с майка си като ученик в гимназията. След провала на ранния брак и раздялата с "момичето на мечтите си" Кирил Господинов напразно се опитва да удави мъката си в алкохол. Но еуфорията е кратка и обикновено завършва в участъка. Любим партньор в разпивките и поразиите е колегата от Сатирата Константин Коцев. Двамата авери пресушават заедно цистерни с вино, свалят гаджета, зъбят се на системата от кръчмарската маса, изобщо, вършат всевъзможни диващини от гледна точка на соцморала... И на сутринта, махмурлии, редовно се събуждат на един нар в участъка, гушнати един в друг като мечета. Това щуро приятелство окриляло баш майстора до определен период - за да се сгромоляса във върло разочарование.
"С Константин Коцев много често си казвахме: "Феранте пала ом либер!" Живей за свободата! И много често повтаряхме, че сме свободни, че сме независими... А то какво - Константин Коцев и член на пратията стана, и всичко... Скъса със своята независимост.
Стана и роб на пари. Да е жив и здрав!", изля насъбралата се в душата му горчилка Господинов.
Преди смъртта си комикът насоли яко и много светила на родния театър. Особено непримирим беше към Георги Калоянчев. В спомените му той е представен като деспот, интригант и придворен шут на Тато.
"В Сатирата стоях само три години, защото там беше невъзможно да се диша, разкрива симпатичният "шмекер". Калоянчев и Кольо Анастасов не даваха роличка да вземеш от тях. Калоянчев се държеше като абсолютен господар в театъра. Той прогони Маврото, Милен Пенев, Методи Андонов... На всичкото отгоре по онова време съпругата на Методи му беше любовница. Измисли, че са говорили против него, което не беше вярно, и ги изгони от театъра. Не му е коствало много да ги изхвърли - един четвъртък при Тато и... готово. Живков правеше такива услуги на фаворитите си.
Калата, освен че е надарен от природата, е много кофти човек. Той всеки четвъртък ходеше при Живков да му разказва вицове. И всеки четвъртък се събирахме в клуба на Сатиричния театър и го чакахме да се върне от посещението си при Тодор Живков и да каже как е минала срещата. И той влизаше в клуба като абсолютен господар и казваше: "Ей сега идвам от бай Тошо. Приказвахме си..." И ни обяснява как е минала срещата и какви вицове му е разказвал.
По едно време Калоянчев воюваше с всички. С Парцалев, със Стоянка Мутафова, с Никола Анастасов... Но най-вече с Парцалев. Калата беше враг на Парцалев. Ненавиждаше го. Кольо Анастасов пък успя да се докопа след Калоянчев до поста партиен секретар на Сатирата. И двамата станаха врагове. Жестоки. До гроб!", намери смелост да изнесе кирливите ризи на колегите си покойният актьор.
Но животът е въртележка. В него има не само тегло, а и триумф. Нищо, че първото може да трае години, а другото - само миг. Такъв звезден миг за Кирил Господинов става срещата му с Леа Иванова, при която българската "лейди суинг" му прави... любовно признание! От дете тя била неговият кумир в естрадата, но бъдещият маестро на комедията и насън не е могъл да си представи, че изпълнителката на "Чико от Порто Рико" също ще бъде негова заклета фенка.
Паметната случка се разиграла в средата на 70-те след някакъв гала-спектакъл във варненския Дворец на спорта. Великата Леа била със своята неразделна дружка Стоянка Мутафова. След края на представлението певицата дошла при "баш майстора" и казала, задъхана от вълнение: "Вие сте моят любимец! Аз много ви харесвам, много ви почитам..." Господинов бил шашнат от вниманието, което му оказала първата джаз дама на България. Двамата се гушнали нежно и се щракнали за спомен, но за съжаление това било тяхната първа и последна среща. До смъртта на Леа комикът не могъл да си прости, че не е намерил време за по-близък контакт с певицата.

Диляна МОМЧЕВА

ДОСИЕ
Комикът има нещастието да започне кариерата си в седмото изкуство с фал старт, тъй като дебютният му филм - "Понеделник вечер", е спрян от ЦК.
Червените велможи се разгневили, че той показва едно към фалша и идиотизма на почина "бригада за комунистически труд". В скандалната лента от 1965г. освен Господинов се снима цяла плеяда звезди - Петър Слабаков, Стефан Данаилов, Асен Кисимов, Пепа Николова... Главен сатрап на "Понеделник сутрин" е тогавашният секретар по идеологията в ЦК на БКП Венелин Коцев. Кирил Господинов го засича случайно на някаква прожекция и го пита кога ще излъчат филма. Функционерът го изгледал мрачно и процедил през зъби: "Филмът "Понеделник сутрин" ще излезе в понеделник сутрин!" Лентата е заключена в архива на филмотеката и пусната на екран 22 години по-късно, когато послаинята й вече не са актуални.
Снимките на "Баш майстора" също не минават без скандал. След като приключват работата по една от сериите, от Киноцентъра викат изпълнителя на главната роля да я озвучи отново. Там са показани двама цигани, които работят в свинефермата, и естествено, говорят с харатерен акцент. Това подразнило цензора от ЦК, защото според партията в българия нямало цигани. На самия Кирил Господинов също му забранили да говори на диалект. "Бях огорчен и ядосан, спомня си актьорът. Но не можех да не преозвуча филма, защото това означаваше да отиде на вятъра трудът на повече от 50 души. Отрязаха освен сцените с циганите и много други ефектни епизоди. Например с пияния поет. Той цитираше Достоевски, като и други велики и големи автори, но беше вечно пиян. Нормално. Ако не беше пиян, нямаше да работи в свинефермата на баш майстора, а щеше да твори стихове и да ги издава. Отрязаха и това, за да не обидят Съюза на писателите".
До последно "баш майстора" не спря да боготвори Георги Парцалев. Не крие, че е бил хомосексуалист и докато снимали "Тримата от запаса", пристигнал в село Бърдарски геран и се настанил в една къща с приятеля си. Господинов описва по-възрастния си колега като "изключителен човек, мъдрец и любимец на мало и голямо". По време на снимките народът от съседните села се стичал с каруци и камиони да го види и да му стисне ръка. Носели му дамаджани с домашно вино и ракия, баници, погачи, агнета, прасета... Пацо приемал даровете, за да не обиди обикновените хорица, но после гощавал царски целия екип.
Източник:vesti.bg

L Avare / Скъперникът (1980)

Режисьор : Louis De Funes
В ролите : Louis De Funes, Frank David, Herve Bellon, Georges Audoubert, Guy Grosso, Michel Modo, Henri Genes, Max Montavon, Micheline Bourday.
Държава : Франция
Година : 1980
Резюме : „Скъперникът“ e драма на Молиер.
Луи дьо Фюнес беше несъмнено най-подходящ за ролята на нервния, подъл и алчен Арпагон. Филмираният театър обикновенно е табу за критици и любители, но този експеримент е приятен и успешен. Ако искате да откриете Молиер, това е мястото да го видите.
Арпагон е вдовец, който живее с двете си деца – Клеант и Елиз. Той ухажва млада жена, в която е влюбен неговия син. За да се ожени за Мариан, Клеант взима пари назаем от неизвестен лихвар, който по-късно се оказва баща му...

Два кадъра от Два култови комедийни филма



Приказки под шипковия храст

От детските по първа
Ушко му беше скъсано ухото, а на Зъбчо-нащърбен зъба. Имаше страхотна песничка. И все течеше драма за едни зелки - ама тяхни ли бяха, чужди ли? Накрая си лягаха под шипковия храст.

Въпрос към тези, които израснаха с чехословашкия анимационен сериал “Приказки под шипковия храст”. Забавните серии се излъчваха години наред в рубриката “Лека нощ, деца!” на БНТ. Зайчетата са Милко и Морко. Как, обаче, се нарича отрицателният герой – Козелът?

Без дом (Sans Famille)

Без дом (на френски: Sans Famille) е роман, написан през 1878 година от френския писател Ектор Мало.
В него се разказва историята на малкия Реми, който е продаден на странстващия артист Виталис и обикаля Франция с трупата му. През дългия си и труден път Реми се сблъсква с много хора и преживява най-различни приключения, но накрая успява да намери своето истинско семейство. Артистът умира, но Реми бива спасен от градинар, който ги открил близо до къщата си заринати от снега. Реми бива спасен след като е успял да се затопли от собствената топлина на едно от кучетата на име Капи. Книгата е екранизирана няколко пъти, за последно през 2000 година.

Пипи Дългото Чорапче и 10 незабравими нейни цитата

Пипи Дългото Чорaпче умее да живее истински. Малката палавница се наслаждава на живота максимално, знае кое е истински важното, кое си струва да приемеш на сериозно и кое – не.

HighViewArt.com събра 10 неподражаем цитата от Пипи Дългото Чорепче, за да ви провокира да преоткриете детето в себе си.

1. Защо вървя заднишком ли? - възкликна Пипи - Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?"

2. "Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите."

3. "Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си управлявала моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи."

4. "Но, Пипи, каза Томи, - можеш ли да свириш на пиано?
- Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала - отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения."

5. "Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят."

6. "Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа."

7. "- Какво пише там? - заинтересува се Пипи.
- Пише: "Страдате ли от лунички?" - обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
- Не! - заяви решително тя.
- Какво обичаш? - попита дамата.
- Не! - повтори Пипи.
- Не разбирам, какво искаш да кажеш - учуди се дамата.
- Не, съвсем не страдам от лунички! - заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
- Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
- Ами, че да! - отвърна Пипи. - Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!"

8. "В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.
И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.
— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.
Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.
— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.
— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?
— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.
— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.
— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.
— Не, разбира се — отвърна полицаят.
— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?
— Ами! Как може! — Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.
— А защо трябва да ходя на училище?
— За да се учиш на разни неща, естествено.
— Какви неща? — настояваше Пипи.
— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.
— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.
— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?
— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?
— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори."

9. "— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи. Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта."

10. "— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?
— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?
— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!
— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.
— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.
— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?
— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!
След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!
Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка. Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
— Е, колко струва да те погледа човек?
Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:
— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правостоящ.
— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.
Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правостоящ."

Ако сме пропуснали вашата любима мисъл от Пипи Дългото Чорепче, добавете я в коментарите!

Филмовото чудо, наречено „Ало, ало!” – преди и сега

Най-добрият комедиен сериал, пресъздаващ живота във Франция по време на революцията и съпротивата, е жив и днес и забавлява милиони по света

Филмовото чудо, наречено „Ало, ало!” е сериал, който е оставил дълбоки следи в почитателите на комедийното кино по целия свят. Този уникален сериал, пресъздаващ живота във Франция по време на революцията и съпротивата, е жив и днес, пише actualno.com.Много са култовите фрази, които ни хрумват щом се спомним за героите на този уникален сериал. Сред тях са „Слушайте внимателно, няма да повтарям” на водачката на съпротивата Мишел, или „Това съм аз, Люклер”, които ни карат да се усмихнем с истинска наслада.



Тази година героите от това филмово чудо „Ало, ало!” гостуваха в България и поднесоха на българските си почитатели един огромен подарък. Актьорите, пресъздали условията на френската борба, дадоха специална пресконференция в столицата ни.Гостуваха лейтенант Грубер – Гай Сайнър, Хер Флик – Ричард Гибсън, прислужничката Ивет – Вики Мишел, полицай Крабтрий – Артър Бостром, чаровната Мими – Сю Ходж и сътрудничката на Хер Флик – Хелга, в ролята й Ким Хартман. С тях беше и мениджърът им Кийт Ричардс.

Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – незабравими персонажи
Настроението и шегите не липсваха през цялата вечер. Героите със сладка тъга си припомниха много спомени от снимачните дни и култовите роли, които са се запечатали в нашето съзнание ни ярки и смешни.

Любимите герои споделиха и своите виждания за успеха на сериала „Ало, Ало!” за последните 10 години. Най-важната причина за успеха на сериала е, че всички са се забавлявали от сърце, докато са снимали.

Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – бяха млади и красиви
„Ало, ало!“ – любимите и забавни актьори днес
Актьорите разкриха още, че сбирката им в София, която ги е срещнала с техните български нови приятели, са всъщност част от един необичаен проект. Ще бъде излъчена специална прожекция на непоказваните до този момент кадри на „Завръщането на „Ало, ало!”. Именно този филм събира всички актьори отново след 20 години и те се чувстват изключително щастливи.

Ало, Ало!
„Ало, ало!“ – любимите и забавни актьори днес
Този сериал завинаги се превърна в едно филмово чудо, което ни кара да се забавляваме и да се смеем на култовите реплики на героите му. Дори и непознати събития за нас, но пресъздадени по уникален начин и с неизменната усмивка, ни кара да чувстваме героите като близки наши приятели!
Абонамент за: Публикации (Atom)

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Старото кино